Какво показа на света грузинският конфликт

Руско-грузинският конфликт недвусмислено открои нелицеприятната истина, а именно, че високопарните слова за новия постмодерен ред в международните отношения, базиран върху общоприети норми и принципи, тези високопарни слова се оказват несъстоятелни. С развоя и последствията от руско-грузинския конфликт става съвсем ясно, че светът през 21 век не се е преобразил по някакво чудо, а наследените от миналия век егоистични национални интереси, интервенционизъм и правото на силния продължават да бъдат определящи фактори. Това е така в Грузия, както беше в Ирак и Косово. И още, както се видя по време на конфронтацията между Русия и Грузия, не само не може да се определи кой е поводът и коя причината за тази локална война, но на Запад отново открито се заговори за американска и руска сфера на влияние в постсъветското пространство.Сега за натиска, оказван от Вашингтон върху Москва. Този натиск  продължава, доколкото на Запада не било ясно дали  руските военни части ще се изтеглят от заетите от тях грузински райони, или пък, както Москва интерпретира споразумението Саркози-Медведев, само ще се оттеглят на предварителните си позиции. И също така колко руски „миротворци" ще останат в зоната на конфликта. Няма спор, че Русия е особено чувствителна във връзка с  намесата й в Грузия, със силни опасения да не бъде разрушен нейният грижливо формиран имидж на отговорна световна  сила, която спазва международните норми и защитава справедливи каузи. Очевидно този имидж сериозно пострада през последните две седмици. Нещо повече, промъква се усещането, че
Кремъл е направо алергичен
спрямо заплахите Русия да не изпадне в международна изолация.
Именно предвид на тази руска чувствителност Вашингтон, който по обективни причини не можа навреме да се притече на помощ на проамериканското управление в Тбилиси, сега заплашва да извади Русия от групата на водещите индустриални държави Г-8. И също така да попречи на руската кандидатура за членство в Световната търговска организация. И още, Вашингтон да използва влиянието си върху Полша и балтийските държави, за да се блокират преговорите между ЕС и Русия за стратегическо партньорство.
Но най-сериозният момент от геополитическа и стратегическа гледна точка е намерението на Белия дом в случай на победа на изборите на Джон Макейн Джордж Буш да се опита в края на мандата си  да използва високия градус на напрежение, за да форсира кандидатурите на Грузия и Украйна за членство в НАТО. Това на теория би могло да се случи на декемврийската среща на Северноатлантическия съюз. Едва ли обаче тези реално съществуващи възможности и сериозни заплахи ще накарат Русия да направи рязък завой в желаната от САЩ посока конкретно по кавказкия конфликт. Първо, защото отново по този въпрос
Западът е разделен
 на „умиротворители" - Франция, Германия и Италия, и „ястреби" - САЩ и Великобритания. Второ, заплахата за изолация на Русия е двуостра, в смисъл че както би се навредило на руските интереси, така би се навредило и на американските и западните интереси. И трето, след мълниеносното поражение на Грузия може да се очаква с голяма степен на достоверност, че НАТО няма да се ангажира с риска да защитава с военни средства крайно уязвими държави, с несигурни граници, намиращи се в географско съседство с Русия.
Въпросът за присъединяването на Грузия към НАТО, а този въпрос по приблизително същия начин стои и за Украйна, в обозримото бъдеще не може да намери решение. Това се видя и на последната извънредна среща в Брюксел на външните министри от Атлантическия съюз. Работата е там, че при управлението на Путин и Медведев Москва формира позиция, според която НАТО на западните руски граници се явява заплаха за Русия. Дали това на практика е така, или не, в случая не е важно. За разлика от Вашингтон и Лондон, Париж и Берлин не искат да допуснат заради Грузия НАТО да има поведение, което
би захлопнало вратите на диалога
между западните столици и Москва. Защото, както се видя, именно отворените врати на диалога позволиха на Франция да посредничи за прекратяването на огъня и създаването на предпоставки за решаването на руско-грузинския конфликт. Нещо повече, този диалог е безусловно нужен на Атлантическия съюз, както и на Русия, в общите усилия на борбата срещу международния тероризъм. И също така за общ фронт срещу разпространението на ядреното оръжие, било то иранска или севернокорейска атомна бомба. Това, че Вашингтон преживява руската военна победа в Грузия като свое стратегическо поражение в постсъветското пространство, не може да накара Франция, Германия и Италия да се чувстват съпричастни към геополитическите неволи на САЩ. И още по-малко да поставят на недопустим риск икономическите си и енергийни интереси, свързани с Русия.
В разгара на военния конфликт в Грузия САЩ
направиха сериозна политическа грешка
като в спешен порядък договориха с Полша проточилото се във времето споразумение за базиране на полска територия на 10 американски антиракети от системата ПРО, допълнени с ракети „Пейтриът". По този начин стана кристално ясно, че американската ПРО не се създава, за да бъде щит срещу потенциална иранска заплаха с ядрени ракети, а е насочена срещу стратегическия потенциал на Русия. Защото това е стъпка към бъдещото нарушаване на стратегическия паритет между САЩ и Русия. Особено предвид сметките на Пентагона  да принуди Кремъл или да признае на много висока цена американското ракетно-ядрено превъзходство, или да му наложи разоряващи усилия за модернизацията на стареещия руски ядрен арсенал. Разбира се, само Варшава има правото да направи своя избор дали печели повече сигурност, обвързвайки се като интегрална част на американската стратегическа отбрана, или пък губи сигурност, доколкото се превръща в потенциална мишена за руските ракети. Но от политическа гледна точка няма съмнение, че с този полско-американски ход се задълбочава противостоенето на Стария континент.
В международните отношения са признати
четири основополагащи принципа
които обаче някои западни столици - най-вече Вашингтон и Лондон, интерпретират и прилагат според конкретната си изгода. От една страна, имаме принципа за ненарушимостта на границите и териториалната цялост на държавите, като изключение се прави само когато това става с вътрешно съгласие, както бе в случая с разделянето на Чехословакия на Чехия и Словакия. От друга страна, отново в конкретни случаи според интересите си американски и британски дипломати настояват за правото на самоопределение на народностите (тогава, когато се преценява, че те могат да формират държавно образувание), какъвто бе случаят с отделянето и обособяването на Косово от Сърбия.  С други думи, в едни случаи се защитава националният суверенитет и териториалната цялост, в други случаи САЩ и НАТО извършват военни акции за сваляне на диктаторски режими, какъвто бе случаят със Саддам в Ирак и Милошевич в Сърбия. Пита се на кой принцип се залага от Запада, когато става дума за целостта и суверенитета на Грузия, но и за правото на самоопределение на Южна Осетия и Абхазия. При това светът знае, че южноосетинците и абхазците категорично не желаят да останат под желязната пета на правителството в Тбилиси. Ето до какви противоречия и конфликти в международните отношения води двойният аршин, двойният стандарт на Вашингтон.