НЯКОЛКО РАЗЯСНЕНИЯ ОТ АВТОРА

В тая книга съм събрал една част от ежеднев­но обнародваните в опозиционната преса мои протести срещу оскърблението на човека и сре­щу отнемането на най-свещеното му достоя­ние - свободата.

Аз реших да ги издам в отделна книга, за да остане един траен документ на съпротивител­ното движение на българския народ, който вся­кога е носил дълбоко в сърцето си любов към свободата и който никога не ще се примири с участта на обезличените и поробени - от чужди и свои - народи.

Съпротивителната сила на българина, срещу оскърбителното за неговото човешко достойнс­тво политическо поробване, е огромно, макар и почти невидимо. Българският народ иска да за-

пази своята свобода на труда, иска да владее своята собственост, иска да урежда сам съдба­та си: и материална, и духовна. Той има право да бъде господар на земята и държавата си, съзна­ва това свое право и ще го добие, без всяко съмнение въпреки някои тежки обстоятелства. Едно от най-ярко проявените качества на бъл­гарина е неговият ръбест индивидуализъм. Бъл­гаринът е неспособен към стадни настроения, той размишлява, той е оригинален, той е с  голя­ма духовна култура.

Точно върху тези особености на българския характер се гради силата на нашето съпротив­ление и на решителния отказ да станем каша, удобна да се влее в калъп от политически и стопански фантазьори, които искат да изменя-ват историческия образ на нашия народ.

Тази книга е принос към борбата на българс­кия народ за свобода и документ за съпротиви­телното движение в сегашна България.

1945-1946 година.

ТР. КУНЕВ

 

СИТНИ-ДРЕБНИ...

КАТО КАМИЛЧЕТА

ПРОСТА НА ГЛЕД, НО ДЪЛБОКА ФИЛОСОФИЯ

В някое си царство-господарство, което се намирало нейде в обширните пространства на света, имало много лошо управление. Затворите били пълни с несправедливо задържани човеци, управниците ковели закон след закон, по-лоши един от други, и народът писнал кански от тях; свободата на мирните хора не се зачитала даже колкото счупен мангър и те, уплашени от въоръжените слуги на силните везири, не смеели да протестират, а гледали с ужас на сегашното си положение и на бъдеще­то, което ще наследят техните деца. Повелителят на това далечно от нашата страна царство обичал да се занимава с философия, затова издал строга заповед към големците, учените и философите, които заобикаляли царския му двор, да мислят дълбоко и да измислят едно важно философско изречение, което да важи за всяко време и за всяко човешко или държавно положение.

Мислили философите, мислили учените, мислили го­лемците и нищо не измислили: за тях било по-лесно да измислят лоши закони и тежки притеснения на народа си, отколкото умни изречения. Разсърдил се царят на големците и заповядал да съобщят на простия народ желанието му, като обещал и една голяма награда за оня мъдрец, който ще намери важната философска мисъл. След три дена дошъл пред царя един стар, прост овчарин и казал:

- Царю честити, аз знам четири думи, които разреша­ват всички въпроси и важат за всяко време!

Погледнал го гордият цар, позасмели се големците му подигравателно, но царят рекъл:

- Казвай!

Мъдрецът от народа отговорил:

- И това ще мине!

Понравили се на царя четирите думи на овчаря и си казал на ума: "Да, това е философията, която важи за всяко нещо и за всяко време".

И като повикал своя хазнатар, царят се обърнал към овчаря с тия думи:

- Ти си мъдър и аз съм доволен от твоите четири думи. Кажи сега каква награда искаш? Моята дума е царска и наградата ще бъде царска.

- Наградата ми се съдържа в други пет думи и те са: "Само да минава по-скоро".

Разбрал царят какво му казал простият овчар, проучил как се управлява народът, видял теглото му и сменил свирепите управници.

Приказката, която сме заели от един древен санскритски сборник, завършва с думите: "Дай, Боже, всекиму!"

 

КАКВА ДЪРЖАВА Е БЪЛГАРИЯ

Според авторитетното мнение на г. Георги Димит­ров - най-авторитетно, защото той е основателят на Отечествения фронт - България не е комунистическа

държава.

Според факта, че на 9 септември бяха сринати из основа всички фашистки построения, България очевид­но не може да се сметне за някакво фашистко царство.

Според текста на присъдите, които с една усмивка на несериозност се прогласяват в съдилищата, споменава се името на "Симеон II, цар на българите", но това никак не дава основание да считаме България за монархическа държава.

Според особено усърдното участие на Националния комитет във всички отрасли на държавния живот, не е възможно да не се съгласим, обаче, че тоя Национален комитет, заедно със своите подведомствени отечестве­нофронтовски комитети, младежки формации, орпсови конгрегации, емоси, септемврийски организации, сто­пански върховни комитети, културни камари и прочее, стои в самия център на нашия държавен живот, владее го, като скромно притулва в сянка своята заповедническа

фигура.

При все това, въпросът "Каква държава е България днес?", остава открит. Ние не можем да разберем каква е формата на държавното ни устройство, макар и много добре да усещаме, че управлението е в могъщите ръце на Националния комитет - могъщи, въпреки присъствието в него на множество страдалци от политическа артерио-склероза, като господа Добри Бодуров и Александър Оббов.

Какво е скромното, макар и героично участие на господа министрите в управлението на България, ще видим друг път.

Засега остава в сила древнобългарската поговорка: - Покривай - че плачи, откривай - че храчи...

ДУХ ВО ВИДЕ ГОЛУБИНЕ....

Девети септември разруши от основа фашистките заблуждения в България, точно според плановете на своите сътворители и основоположници. Едни величави тезиси разпериха крилата си над нашето отечество и дадоха нови насоки на политическия, обществен и култу­рен живот на българите.

И както при кръщението на Исуса в реката Юрдан се чу глас от небето и "дух во виде голубине" слезе над кръщението, така и над нас затрептя отечественофрон­товската голубина с червените перца.

И глас от облаците прогърмя:

- Аз есм Бог твой и да не будут ини бози кроме меня. Вие сте абсолютно свободни да ми се кланяте! И пак проехте глас от вишинето:

- Който в България не ръкопляска на Отечествения фронт, той е фашист и за него не се полага никаква свобода!

И отново се чу небесна заповед:

- Долу всичките народни заблуждения, - на първо място заблуждението на християнската вяра!

Вън от училищата религиозното възпитание!

И пак глас велик като йерихонска тръба разнесе нео­тменим приказ:

- Българите са славянско племе, като русите, сърбите, македонците, поляците, чехите и словаците. Долу стари­те заблуждения, че всеки народ има своя история, своя народностна структура, свои политически и стопански интереси, своя политическа кристализация! Историята на българите трябва да започне от 9 септември. Всичко преди тая дата е фашистко проявление и мракобесно намерение.

И още много гръмовити гласове се чуват от отечестве­нофронтовското небе, но за тях ще говорим други път. Имаше "демократически" заповеди за общата изборна листа, като израз на "най-плътната демокрация"; имаше "доброволно" събиране пари за заема, за народния дом, за свободолюбивите комитети, за банкнотолюбиви неиз­вестни воини в полето на новата ера; имаше нови начини за разследване по затворите и концлагерите, в които се приложиха модерни съоръжения и електрически помагала. Имаше „доброволно” образуване на колективни стопанства по селата.

Какво още ще се случи, по силата на човешкия прогрес и историческия път на възродена България, ние не знаем.

Но искаме от гълъба на светия дух в България да издаде строг приказ:

- Всички фашистки истории, които са се осмелили да твърдят нещо неугодно нам, да бъдат незабавно затрити от лицето на земята.

И, желаейки да бъдем полезни на господа архитекти­те, които днес ръководят българската култура, ние ще препоръчаме някои народополезни отечественофронтов­ски мерки.

Най-напред, за да се уничтожи всеки повод за някаква великобългарска идея, или повод, за народна гордост, нека се изхвърли от учебниците и от всички други книги, че българите са дали азбука на останалите славяни.

После, за да разберем добре своите вековни заблужде­ния, да се обяви за лъжа твърдението на гръцките исто­рици, че Самуил от Охрид и Преспа бил български цар, а че той е бил цар на македонците; освен това, нека се подчертае като зло фашистко заблуждение и прозвище­то, което е дадено на Василия, византийския император, който води 28 години война със Самуила. Защо гръцките летописци го наричат Българоубиец, когато, според но­вите историци, поети, регенти и свети духове, в Македо­ния не са живели българи, а македонци?

Засега нека завършим днешната си беседа с енергич­ните отечественофронтовски думи:

-            Ние не се страхуваме от атомната бомба, та с истори­ята ли да се церемоним?

ДОМАКИНЯТА ПАЗИ ДОМА

Прави силно впечатление, че селянките - млади и стари - навлизат с голям интерес в политическия живот на България и се записват в дружбите на Българския народен земеделски съюз. Те не искат да чуят за онези политически отпадъци, които измениха на великите идеи за селска независимост и свобода и съставляват жалката войска на Геновски и Ал. Оббов. Юначните българки от села и градове навлизат в редовете на опозицията на ОФ власт и с една смелост, необикновена за нежността на тяхната женска природа, високо заявяват протеста си срещу насилията и политическите произволи в нашата страна.

Как да обясним това масово участие на селянките в политическия живот на нашето отечество?

За да отговорим безпогрешно на тоя въпрос, нужно е да разгледаме каква роля е играла българската селянка в културата и бита на нашия народ. България, по вина на своите управници, разкапани боляри и покварена инте­лигенция падна под черната петстотингодишна робия на азиатщината. Мъжкото население биде отчасти избито, отчасти уплашено и обезсилено. Тогава, в тоя върховен за народния живот и опасен за съществуванието му момент, се изправи огромната фигура на българската селянка пред родния си български дом и го запази от погром и погиване. И когато след пет столетия, чрез благородната кръв на руските синове, България бе осво­бодена, българската селянка предаде на нашата наука и култура чисто и невредимо цялото съкровище на народните умотворения и прекрасното изкуство на шевицата и домашната украса.

Тя, селянката, непоклатима чрез своята вяра в българ­ското име, запази нашата духовна свобода и културна независимост.

Тя, селянката, велика чрез своята мисия на пазителка на българските завети, бляскаво отблъсна опита на тур­ците да ни потурчат и на гърците да ни погьрчат. И тогава, когато "интелигенцията" по градовете нахлупи моравите фесове, а мизиксловеснейши певци от българ­ски произход пееха по черквите "Кирие елейсон", българ­ската селянка застана с огромната си фигура на домакиня пред българския дом и каза своето "Вето". И спаси Бъл­гария от затриване и българския народ от претопяване.

Днес отново селянката, показа едно странно вълнение. Тя счита, че трябва да вземе по-голямо участие в полити­ческия живот на България. Тя пак застава решително пред дома на българите, готова да каже решително сво­ето свещено "Вето".

Какво, прочее, подсказва безпогрешно инстинктът и разумът на тая велика пазителка?

Застрашава ли някоя опасност основите на нашия народен бит, угрозява ли нещо свободата и независи­мостта ни?

Има ли интелигенция, която, презирайки своето, да пълзи по корем пред чуждото? Съществуват ли днес безумци, които да се опозоряват като онзи Здравко от Габрово, гдето беше писал някога: "О, Здравкос, елинос апо тон Габровон", което значи: "Здравко, грък от Габрово?

СЪДЕБНИЯТ ПРИСТАВ И БАЕ ВУЧЕ

Нашата страна, освен тия политически бъркотии, ко­ито наблюдаваме; освен нескопосните опити да й се наложат - кое с хитрост, кое с морален тормоз, кое с открито насилие - системи за управление, чужди на нейните естествени битови условия; освен политическите вълнения, които я терзаят; освен всичко това – нашата страна, прочее, преживява една дълбока криза от духовно естество.

Въпросът не се касае само до промяна на подвързията, а става дума да се промени самата книга и да се замести с друга. Замислите са широки и намеренията - дълбоки. Тези, които самоволно, чрез преврата на 9 септември, чрез победоносното настъпление на съветските войски и чрез моралния капитал на борбата за свобода, която българският народ носеше в гърдите си през фашистките режими, поеха върху себе си отговорностите за управле­нието на България, разшириха своите пълномощия до безкрайност.

Българският народ прие преврата на септември като един родолюбив устрем да се върнат отнетите от фашиз­ма негови права и свободи, но той не беше никога давал съгласието си за вечното попечителство на "освободите­лите", които взеха сладката власт, прекадиха пред слисания народ с тамяна на една добре организирана демаго­гия и започнаха да тъчат усърдно едно платно, което никак не е нужно на нашия народ.

Всеки, който има достатъчно порядъчност и култура да бъде справедлив, ще признае, че в България стана една доста непорядъчна работа, и именно: фашизмът, олигар­хията, монархизмът, алчната буржоазия, престъпната офицерска каста и продадената на капитала интелиген­ция бяха отнели от българския народ конституционните му права и свободи.

На 9 септември се яви съдебният пристав в грозния вид, който има всеки съдебен пристав, и взе от грабителите тия народни имущества. Дотук работата върви доб­ре, но по-нататък тя тръгна забъркана: приставът не върна на правоимащите секвестирания имот, а го турна с един великолепен жест на спокойствие в собствения си джеб, вместо да каже установената от юриспруденцията формула:

- В името на Закона, предавам ти в законно владение тия ограбени от тебе права и свободи. Сега ти, български народе, реши сам какво желаеш и как трябва да се управляваш!

Вместо тая очаквана формула, обаче, съдебният прис­тав реши да използува конфискувания капитал под свое­то вещо управление и започна да си тъче платното, като каза утешителните думи:

- Това, наистина, е твое, но за да не го изгубиш повторно, аз ще го задържа и ще го експлоатирам от твое име и в твоя полза...

А Бае Вуче от Голямо Буче бръкна с пръст под капата, почеса се и рече, без особени безпокойствия:

- Маке, ама и тоя пристав си го бива, а-а-а... Е, нема що, че караме делото до дупка!

 

ЗАЩО МЕ РУГАЕ ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ

Завчера в печатния орган на отечественофронтовска България се появи съчинение на пролетарския писател Георги Караславов, посветено на мен и моите полити­чески деяния. Караславов не е първият щурмовак от комунистическите писатели, който излива върху лич­ността и делото ми словесна помия: преди него подобна атака предприе друг негов събрат - Крум Кюлявков. И тоя пролетарски писател беше намерил в дъното на душата си и своя талант най-отвратителни думи, за да ги отправи към мен.

Любителите на кална литература ще останат излъга­ни, ако очакват от мен един отговор, подобен на техните нападки; аз не ще мога да оставя на потомците писмени­те документи, които, след като внуците ни ги прочетат, да

кажат:

- Я гледай какви простаци и хулигани е имало между българските писатели!

Сега на въпроса: защо ме ругаят тези красавци? Да не би тяхното злобно вдъхновение да има лични източници? Не. Тия майстори на вестникарската хула и клевета не могат да имат нищо лично против мен, но както казва руската поговорка:

"Ларчик просто откривается": злополучните автори на словесни изстъпления са получили заповед да ме обругаят и тая заповед иде от техните господари.

Защо е потребно на тия оживели в българската дейст­вителност герои на Достоевски, действуващи лица от неговия роман "Бесове", да бъда унизен пред българските читатели и да бъда отречен като нравствена личност пред нашата общественост? Много просто: защото, ма­кар и в последните редици, водя борба за свободата на българския народ, за неговите правдини и за неговото благополучие, защото съм другар на ония смели и само­отвержени държавници, които презряха министерски постове, охолството на властника и безопасния живот на овчедушните политици, за да извикат пред народа и пред демократическата съвест на целия свят:

- България трябва да бъде демократична и свободна страна, но днес не е. Българският народ желае да бъде господар на земята си и свободен стопанин на нивата си, но днес не е. Българският гражданин желае да бъде независим, да има свободите на съвестта и политически правдини, да бъде сигурен за живота, честта и имота си, да ръководи сам, чрез свободно избрани свои представи­тели съдбините на свободна своя държава, но това му се отнема от една диктатура!

Ето защо, невидими, но добре познати господари, викат понякога на удобно изтегнатите след изобилни ястия рунтави кучета:

- Ха, Мурджо, ха, Караман! Дръжте тоя дрипав люби­тел на народни свободи! Разкъсайте го!

И Мурджо и Караман яростно изпълняват "дълга си": лаят и позоряват сами себе си, без да успеят да разкъсат някого, чрез своя недостоен език.

Това е отговорът на въпроса. Всеки на тоя свят върши своята работа: и кучетата като лаят, и кервана на свобо­дата, като си върви.

ЖИТИЕТО НА СВЕТАГО ТРИФОНА

 

Нашият покровител, името на когото носим с гордост, ще бъде почетен след четири дена - на 14 февруари - от целия български народ с празненства, посветени на лозя­та. Тържественото чествуване на преподобния Трифон ще стане по особено любопитен начин, със зарязване на лозето, с молитва към небето за изобилен плод в бъдеще и с изобилно пиене на досегашния плод, обърнат в руйна течност. Житието на светеца, според книгите на христи­янската църква, казва на късо, че той е пострадал за своята твърда вяра в единия Бог, че е роден в Назарет и че е починал от меча на езичниците. Обаче, ние открихме в старите богомилски сказания други, твърде интересни сведения за бурния живот на нашия покровител светаго Трифона, и тъкмо тях искаме да споделим с нашите читатели.

Според богомилското сказание, написано от вдъхно­вения богомил, любим ученик на самия поп Богомил, Кирил Босота, великомъченик Трифон се подвизавал през тъмното време на Ирода, който отсече главата на Йоана предтеча. Трифон Назаретски, прочее, бил човек книжовен и даже бил поставен от Ирода да ръководи книжниците и фарисеите в Юдея. Той бил обграден от тиранина с много почести и благополучие, които могли да направят личния му живот безгрижен. Но преподобни­ят, като гледал как се притеснява простият европейски народ и как Ирод, Иродиада, Саломея и техните сподвижници искат да предадат свещената земя на Аврама на безверниците - езичници от Рим, отхвърлил с отвраще­ние иродовите почести и започнал да проповядва между своите братя. Неговите проповеди минавали като свет­кавици по тъмното небе на изплашения народ и като събуждали вярата и свободолюбието на юдеите, докара­ли до ярост Ирода и приближените му.

Именно тази ярост на тираните причинила мъчени­ческия край на народния будител: той бил посечен по заповед на тетрарха Ирод.

Такова е богомилското сказание и то така осветлява личноста на светаго Трифона, че ние можем да го честву­ваме не само като покровител на лозята и виното, а и като патрон на народните свободи, за които той е приел мъченически венец.

И за да допълним списъка на богомилското сказание, ние ще прибавим едно такова заключение: нашият духо­вен вдъхновител свети Трифон е бил осенен от небесата да носи в сърцето си непобедимите светлини на свобода­та, поради която причина той, изпълнявайки дълга си към своя народ, е предпочел да загине, но не да се откаже от свободата. Подобно велико посвещение са получили всички ония, които дадоха живота си за българската свобода и в тия непобедими светлини ще блестят завина­ги образите им в народното съзнание.

И когато след четири дена целият български народ ще каже:

- Хайде, свети Трифон на помощ за лозята, той трябва да вдигне високо чашата вино и да рече юнашки:

- И за свободата!

СИЛАТА НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

 

Наистина, силата на въображението играе в сегашния държавнически живот на България огромна роля и без това силно въображение действителността така би се оголила, че щяха да настъпят неминуеми катаклизми.

Нашата теза има нужда от доказателства, но те са изобилни. Преди всичко, всеки ще се съгласи, че без една изключителна сила на въображението г. министър-председателят не би могъл толкова уверено и чистосърдечно да прогласява навсякъде, че България е "демократична, свободна, мощна и благоденствуваща" държава.

Ако полеем тая химико-политическа формула с кисе­лината на истината, ще получим следната картина:

Демократична?

- Да, за тия, които поддържат по-плътната "демокра­ция на отечествофронтовската власт”.

Свободна?

- Да, изключително за отечественофронтовците, а "злостната опозиция" няма право на свобода.

 Мощна?

- Да, един вид, мощна... Благоденствуваща?

- Ами, че да! Какво й липсва: въглища, фураж, сирене, масла, кашкавали - даже и лимони има... Накъсо казано: сила на въображението.

А някои от консулите в правителството, господа ми­нистрите на някои ресори, как биха могли да вярват, че са уредници на нещо, ако не беше силата на въображението им? Какво, собствено, промишлява, да речем, един инсанкътландан министър на железниците, пощите, телег­рафите и телефоните, когато и железниците се управля­ват от другиго, и пощите се уреждат от хората, и телефо­ните, и телеграфите минават без просветените му гри­жи?

Това не можем да знаем, то е почти държавна тайна. По тоя случай нека разкажем една цариградска исто­рия от миналите времена.

Имало един турчин с дебели вежди, далечен роднина на Великия везир. Сутрин, вечер - где го, кам го - при Везира. "Аман, Везир ефенди, ти баща, ти майка, дай ми царска служба, да бъда и аз над другите, да ми се чува  думата, да заповядам..."

Мислил, мислил везирът какво да прави тоя досадлив Тонч ага, както се казвал родственикът му, па един ден му рекъл:

- Тонч ага, намерих ти служба: ще те направя ибрикчи баши в конака на Везирството. Твойта дума ще се чува и никой без твоя заповед не ще може да взема ибрик.

Тонч ага приел високата служба и седнал пред извес­тното място, при наредените до стената ибрици в конака. Когато някой чиновник отивал да се усамоти и грабвал ибрика с вода, Тонч ага се обаждал заповеднически:

- Не! Остави тоя ибрик - другия до него вземи! И си властвувал човекът, въображавайки си, че уреж­да цялата деятелност на Везирството.

Ето какво важно нещо е силата на въображението!

 

ЧУЖДИТЕ ДЕЦА

 

Едни големи и, както му е редът, червени афиши съобщават на столичната публика, че в Народния театър се дава руската пиеса "Чуждото дете" - от Шкваркин. Това "чуждо дете" е поставено от г. директора на театъра, който, освен дето режисира пиесата, взема участие в нея и като актьор. Любителите на театралното изкуство твърдят, че новата пиеса от репертоара на театъра не е изпълнила с блясъци сцената и че даже похвалните уси­лия на г. директора, който е накърнил до голяма степен авторитета си, като е стъпил с една идилична самонаде- яност върху столичната сцена, без да скъса окончателно с провинциалния отенък на своето изкуство, не са били в състояние да спасят пиесата "Чуждото дете".

Но театралният критик г. Теню Стоянов в една дълга, предълга статия се обявява решително за особената нео­бходимост да се държи на сцената "Чуждото дете" от Шкваркин, макар, както забелязва той, тая пиеса да била малко остаряла за Русия, понеже била писана преди 12 години и вече много нещо се било изменило в бита на СССР. И "в края на своите разсъждения г. Т. Стоянов предлага на театралната управа чисто и просто да снеме от сцената "Царица Теодора" от г-жа Магда Петканова, защото руската пиеса "Чуждото дете" разрешавала горе-долу същите проблеми.

Ние уважаваме всяко мнение, но просветеното мне­ние на г. Стоянов може да бъде атакувано и опровергано. Преди всичко, най-главният арбитър при случаи като тоя, който сега ни занимава, е театралната публика. Тя посещава или не посещава пиесите. Е добре, тоя арбитър не желае да посещава "Чуждото дете", а пълни театъра, когато се дава "Царица Теодора". Какво да правим с тоя арбитър, щом той не споделя предпочитанията на пролетарския критик?

Г-н Стоянов счита, че "Чуждото дете" - остарялата съветска пиеса - трябва да се играе на сцената, защото чрез нея се разбивали ледовете на един стар еснафски морал: защо, например, да се страдало, когато някой узнаел, че жената, която обичал, имала в миналото сър­дечни връзки с други и даже тия връзки не били само сърдечни, но и по-интимни?

Ето тука, е "камен преткновения", г. Стоянов: нашият народ още не е дошел до тоя желан от вашата "прогресив­на" мисъл стадий на развитие. Българският народ още страда от "буржоазни предразсъдъци", един от които е и предразсъдъкът на душевната чистота в отношенията на хората. Друг един "предразсъдък", от който българският народ не желае да се откаже, е предразсъдъкът на лична­та свобода и политическата независимост.

Точно по тия причини и "Чуждото дете" на Народния театър, и чуждите политически системи на Коминтерна, не ще могат да се задържат върху българските сцени: просто, няма публика, което значи горе-долу "представ­лението се отлага поради заболяването на публиката...".

КОЙ ПРИЕМА ОТГОВОРНОСТ ЗАТОЗИ ПОЗОР?

Преди два дни в София се извърши едно дело, което търси в съзнанието на българската общественост своя автор. Авторът трябва да се изяви и поеме публично отговорността си. Въпросът се отнася до повторното връщане в студените циментни килии на Централния затвор бившия министър-председател Константин Му­равиев и министъра от неговия кабинет Вергил Димов.

Правителственият печат, който посветява голяма част от своите колони, за да публикува ругателни статии срещу "злостната" опозиция, е длъжен да даде, макар и на кратко, отчет пред българските граждани по странния път, изминат от нашите другари Муравиев и Димов от една година насам.

Какво иска да узнае общественото мнение в България по тоя въпрос?

То иска и има право да знае, по какви тайнствено-държавнически мотиви бяха осъдени тия двама минист­ри, когато и на малките деца в България е известно какво извърши кабинетът на Муравиев от 2 до 9 септември.

Той иска и има право да знае, по какви тайнствено-държавнически мотиви двамата осъдени на доживотен затвор държавници бяха любезно взети с автомобили преди три месеца и отведени от Централния затвор в собствените им домове, където бяха поставени под дома­шен арест.

То иска и има права да знае по какви тайнствено-държавнически мотиви тия мъченици бяха грабнати пре­ди няколко дена, без никакви признаци на внимание, от домовете им и наново заключени в мрачните килии на Централния затвор.

В България има обществено мнение и то е съставено от съвестта на ония четири пети български гражданин, които не приемат насилието в управлението и които мечтаят да се установи в нашата страна свобода на съвестта, на словото и на печата. Това обществено мне­ние днес взема под свое попечителство съдбата на двама­та затворени общественици, иска настоятелно тяхната амнистия и желае да узнае кой злополучен автор е имал това злостно вдъхновение да прави недостойни опити в партизанските си построения с тия вързани чрез присъда хора.

 

ТЕ ИСКАТ НЕПРЕМЕННО ДА БЪДЕМ ЩАСТЛИВИ!

 

България върви с исполински крачки към щастието - това убеждение ще придобие всеки български гражда­нин, с условие, обаче, да чете само "Работническо дело" и "Отечествен фронт". Тия две газети, които изразяват идеите на отечественофронтовската комунистическа власт, освен ругателства срещу опозицията, съобщават с неописуем възторг законодателната действителност на оня отдел от изпълнителната власт, който носи името Камара и който заседава с мълниеносна бързина: напри­мер, от 5 часа без 10 минути до 5 часа и 15 минути.

Та тоя мълниеносен институт - съобщава с радост правителствената преса - е издигнал победоносно две атомни бомби, които ще хвърли в стопанисването на България, за да осигури бъдещето и щастие. Единият закон е съчинен от Министерството на земеделието, а другият - от министъра на правосъдието: с единия ще се вземат "излишните" земи, с другия - излишните богатст­ва. И двата закона, които ще осигурят щастието ни, са изцяло стопански мероприятия, но понеже политически­те фактори желаят да спомогнат, за да добием щастието си, нарежда да се състои "голям митинг" пред Народното събрание - на страх кому следует - в който ще се обсъдят предложените закони.

Великият писател Андерсен, в една от своите приказ­ки за деца разказва, как един цар заболял и лекарите му казали, че единственото лекарство за неговата болест било да облече ризата на някой съвършено щастлив човек. Пръснали се царски хора по цялата държава да търсят такъв щастлив човек, но никъде не намерили. Когато през една вечер се връщали отчаяни към столица­та и минали покрай една бедна колиба, чули отвътре глас: "Благодаря ти, Боже, нахраних се и лягам да спя щаст­лив". Хвърлили се царските пратеници към вратата на колибата, влезли веднага, защото не било заключено, и викнали: "Дай ризата си!" Но трябвало да си идат с празни ръце: щастливецът бил толкова беден, че нямал и риза на гърба си.

* * *

Господин прокурорът при Софийския областен съд очаква заключението ни, за да напише едно малко пос­тановление. Извиняваме се, но и опозицията разбира донякъде от политика. Най-сетне, щом е необходимо да има едно заключение, то се съвпада в правителствената теза: ако върви така хавата, всички в България ще бъдем щастливи, сиреч без ризи на гърба.

ПОЛИТИЧЕСКИ КЛАКЬОРИ

Институтът на клакьорството крие своето начало в дълбоката древност, защото негов съществен белег е човешката подлост, а тая "добродетел" - подлостта - е стар човешки род. Историята ни разказва, че всеки слаб оратор в класическата Елада си приготовлявал хора, които смесени с публиката, да изказват шумно одобре­ние на неговото слово - разбира се, срещу прилично възнаграждение. Авторите на слаби пиеси в средновеко­вието, та до наши дни, никога не са забравили да пригот­вят за представленията на жалките си умотворения една внушителна тълпа от клакьори, които с фалшив, но шумно проявяван възторг да ръкопляскат и по тоя начин да заблуждават наивната публика.

Ние, обаче, искаме да отбележим пред нашата общес­твеност едно доволно жалко явление от тоя народ в политическия ни живот. Правителствената преса почув­ствува особена нужда от клакьорство по въпроса за сво­ята слаба изборна комедия, която биде представена на 1 ноември.

И избута на сцената хора с известно или полуизвестно обществено положение, които - Бог знае по какви причи­ни - се съгласиха да изобразят фалшив възторг на лицата си от "свободните избори" и да ръкопляскат до припадък на комедията, авторите и актьорите.

Върху сцената на "Работническо дело" се потрудиха да направят клакьорската игра дванадесет интелектуалци, между които девет професори.

Те успяха да обърнат общественото внимание към себе си в такава несимпатична светлина, че никой не може да завиди на една подобна конфузна слава.

Другата правителствена газета, "Отечествен фронт" - вестника на г. Тупанчаров-Евтимов - напечата шумните ръкопляскания на друг тим от клакьори - девет души донякъде наивни, част от тях доста хитри господа, друга част приспособенци, а почти всичките - политически полудевственици.

Уви, нашата история ни потвърдява много случаи, в които българската интелигенция се е показала полудевственица по въпроса за службата й на народа и неговите свободи. Тая същата интелигенция накриви азизие-фесове през време на турското робство, говореше гръцки и дотолкова беше забравила своя "род и народ", че трябва­ше да се появи Паисий с огнените думи: "О, неразумни и юроде, поради что ся срамиш да се наречеш болгарин?" Тая интелигенция се приспособи към тираническото управление на времето, седна под сянката на дребничко­то дърво на своето лично благополучие и, ако не беше родолюбието на простия народ, България отдавна щеше да бъде само един исторически спомен.

Прочее, няма нищо чудно в днешните клакьорски истории - и авторите на слаби пиеси уреждат работата си, и клакьорите правят жалката си кариера.

Всичките изброени до тук работи може да се отбеле­жат и като отвратителни, но те са предимно смешни. В смешното на тая история, обаче, има едно много тъжно нещо: в недостойната клакьорска каша се мяркат имена­та на 2-3 даровити писатели, които позоряват Божия си дар чрез своето човешко безволие.