ТРИФОН КУНЕВ

Досие "Камиларя"- 1925-1954 г.

Кавалджията

Първото ми запознанство с Трифон Кунев бе през 1987 г. по старинни снимки, запазени в инсти­тутския архив, заедно с портретите на други забра­вени писателски имена като Ботьо Савов, Йордан

Бадев, Райко Алексиев. Не знаех нищо за биографията или за творчеството на този автор. Така старателно, сякаш завинаги, е бил укрит от моето поколение и заличен от културната памет на България. Но образът от избелелите кадри незабравимо се врязва в съзнанието - красив офицер с разкошна брада, с ласкава синева на очите и високо, интелигентско чело под вълниста кестенява коса. Портретите са от времето на балканските войни, когато е бил командир на 12-та Лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение¹. Веднага се набива в очи расовата хубост и откритост на това лице, носещо отпечатък на забравено отдавна рицарство. Още съвременниците са виждали в него чистата расова кви­нтесенция², представителния образ на етнотипа. И друго го отличава от портретите на творците от началото на века - особената ведрина на израза и леката ирония, стаена в бръчиците около очите, издаващи доброжелателност и снизхождение към околния свят. Нищо в спокойния, мъжествен образ не напо­мня за напрегнатите черти и тежкия поглед на Пенчо Славейков и П. Яворов, за предизвикателната обреченост в израза на Гео Милев или скритата сиротност в очите на Дебелянов. В този портрет са съчетани слънчевите, хедонистки черти

 

 ¹ Спомен на Симеон Радев. "Моите другари от кафене "България и казиното" В: Юбилеен лист Трифон Кунев. 110 г. от рождението му. (Адютант на Т. Кунев през Балкан­ската война е журналиста хуморист Борис Руменов - Борю Зевзека, убит след 9..ІХ. 1944 г.)

² П. Пенев. Трифон Кунев. По случай 60 год. от рождението му. В Юбилеен лист, 1990 г. "Със снажната си фигура, излъчваща мъжествена сила, той напомня на ония стари българи от изворите на Златна Панега, които ни робство, ни чуждо злато, ни тежък ярем сломиха."

 

на етноса - пантеизъм, виталност, любвеобилие, заедно с чувството за хумор и скептицизма, присъщи на фолклорния присмехулник и зевзек - това са качест­ва, неприсъщи за мрачния български гений, но присъщи на поета от Мизия. Дори голямата любов на живота му с красивата рускиня Маша Крьшова не е трагична, а споделена и щастлива, макар и обречена от съдбата³.

По капризната воля на случая пътуването ми към света на Трифон Кунев завърши в родното му село Ъглен, гальовно заъглено от някога пълноводната река Вит и обрамчено от венеца на гористи ридове. Тогава видях вечно течащата вода със зелени сенки и потайни трептения в хладните си подмоли. Тя е подвижна пространствена ос на една импресионистична вселена, в която се интерферират лъченията на всички космогонни начала и човекът живее в съзвучие с несъзнатите повици на великата природа. В това закриляно пространство атавистичното е още живо и осезаемо и властно обгръща човека с могъщото си дихание. Тъмните сокове на чернозема и прозрачното водно начало, тайнствен шепот на кориите, свирни на смоци и славеи, златистоопалови жита и свежозелени детелинени ливади в продължение на хилядолетия опоетизират не само релефа, но и духов­ността на хората от този край. Съвсем естествено е тук да се роди един кавалджия и поет, в чиито песни се абсорбира пластиката и поезията на този благословен кът от българската земя. Така обрамчена между гравитациите на отражение и реалност, мигновение и вечност, отминало и сегашно, неподвижност и динамика, между природно и човешко, между дума и образ, поезия и политика, постепенно се оформи рамката, в която трябваше да вместя своята представа за нестандартната личност и бурния житейски път на Трифон Кунев. Настоящият опит е фрагмент от неговата сложна биография, но се надявам да допълни мозай­ката от документални сведения и спомени, посветени на този забравен поет, публицист, политик и шегобиец, чието име тепърва ще заеме достойното си място в българската история и култура.

В богатото мизийско село Ъглен, Луковитско, на 20.11.1880 г. в семейството на Куньо Бояджиев се е родил Трифон Кунев, заедно с още пет братя и една сестра. Бащата е заможен селянин и освен това политикан, член на Стамболовата народно-либерална партия. Бил е умен и почтен човек, щом три пъти е избиран за народен представител - в III-то ВНС, което извиква Фердинанад за княз и в две ОНС. Земеделец, бояджия, воденичар, този буден българин е настоял да изучи всичките си синове, някои в чужбина - и петимата са с висше образование - лекар, инженер, офицер, агроном, юрист, все хора ценни и полезни за младата ни държавност. Това типично за началото на века българско семейство, сякаш е социален микромодел от народопсихологията на Ив. Хаджийски, съчетание на патриархалност и буржоазност, традиция и модерност в причудливото им разминаване и симбиоза. Единият от синовете, Атанас Бояджиев, е министър на

³ Маша Крилова умира през 1930 г. За любовта на Тр. Кунев и  М. Крилова В: Аврамов, Д. Диалог между две култури. С., 1993 г. У проф. Димитър Аврамов се намира част от личния архив на Тр. Кунев.

Трифон Кунев (в средата) с Николай Лилисв и Петко Тодоров

просвещението през 1933-1934 г., докато Трифон е пленникът на музите - при­страстен е към преданията, притчите и свирните на своя роден край. От малък сам си майсторял върбови свирки, а по-късно никога не се разделя с любимия кавал. След 4 години учителстване в родното село и две години след идването му в София, гдето следва право в Софийския университет, през 1905 г. излиза първата му сбирка стихове със заглавие "Песни'', за които проф. Александър Балан⁴ отсъжда, че са "конгениални "на народното творчество. Те не могат и да бъдат други, защото премодулират един свят на нравственост и безпределна красота, който поегьт носи в духа си с всичките му образи и ритуали, вярвания и обичаи, мелодии и багри, радости и неволи. Сборникът пресъздава автентичния етнокосмос, в поетиката му са съхранени фолклорната образност и песенна стилистика, органично споени в силаботонична стихова оркестрация. Мотиви, легенди и сцени от селския живот се вплитат в драматично обагрели или роман­тични пасторални композиции, поставящи акценти върху свенливо-еротичните изживявания на селския човек и върху баладичната съдба на българина в цялост. Не става въпрос за вторична поетизация и стилизация на фолклора, подобно на Пенчо Славейковия модернистичен експеримент, а за ментално пресътворяване на колективния духовен опит и индивидуация на фолклорната художествена стихия. Съвършенно прав е Владимир Василев,⁵ когато твърди, че неговите пес­ни могат спокойно да потънат в морето на народното творчество и никой не би попитал кой е авторът. Рецепцията на много от авторските текстове на "Песни" потвърждава ролята му на медиатор на народностното светозрение –

 

 

навремето те се възприемат и запяват като народни песни ("Ела се вие, превива", "По жътва", "Угар", "Смъртта на Ал. Стамболийски"), влизат в христоматии и читанки и струва ми се, че в един далечен ден отново ще се върнат в спомена на етноса, застрашен от национално и културно обезличаване в процесите на унификация на съвременния свят.

Сега са останали, замлъкнали и осиротяли, единствено потъмнелите кавали и дивните строфи, събрани в представителния том с неговите съчинения, издаден през 1993 г.⁶ Но историята на автора е динамична и интересна, пряко репрезен-тантна на всеобщата племенна съдба. В индивидуалния биографичен разказ се разчитат символики и знаци, даващи ключ към моделите на националното живеене, мироглед и психология. А животът на един писател, политик и общест­веник като Трифон Кунев, извървял разнопосочни географски, социални и творчески превъплъщения и посоки - от селцето до столицата, от Народното събрание до Сливенския затвор, от депутат до затворник, от поет до политик, от изтънчен естет до памфлетист, представлява персонална конкретизация на парадоксалните случвания и неравновесия в развоя на българската литература, ако бъде видяна в нейния широк социокултурен и исторически контекст. Затова смятам, че има смисъл да прибавя към известното досега неизвестните страници и факти, пазени в архивите и в институцията "ДОСИЕ", като паралелна, скрита текстова реалност, съпътстваща индивида като негова сянка през целия му съзнателен живот, а и много след това.

Преди да се гмурне в мътните води на политиката, Трифон Кунев с лекота се включва в културния кипеж на българската столица, макар че идва от далечна и глуха провинция. Нещо повече, бързо и естествено намира мястото си в елитни­те естетски и бохемски кръгове и става спътник на най-известните интелектуални имена в началото на века - Цанко Церковски, Елин Пелин, Пейо Яворов, Симеон Радев, Константин Петканов, Илия Бешков, Сергей Румянцев, Димо Кьорчев, Сирак Скитник, Антон Страшимиров, Ал. Бадабанов, Ал. Божинов, Йосиф Хербст и още толкова други значими творци и общественици. Сътрудничи в прочутия навремето вестник "Българан"и заедно със Симеон Радев е съредактор на в-к "Воля", редактира или публикува в безброй други издания. По това време, от 1905 до 1926 г., разкрива разностранния капацитет на своя талант и създава още две стихосбирки, коренно отличаващи се от първата. Това са "Хризанте­ми" (1907) и "Зарници" (1926), в които доказва възможностите си за естетически превъплъщения и плаща дан на сецесиона в модернистичната естетика.⁷ Но и символистичния канон успява да изпълни с оригинални изразни решения и не-

⁴ Пак там.Василев,

⁵Вл. Песните на Трифон Кунев. Сп. Мисъл, XV, 1905, бр. 8, с. 492-496

 

⁶ Трифон Кунев. От "Песни "до "Ситни дребни като камилчета". Под редакцията на Д. Аврамов и Радой Ралин. С., 1993 г. Оттук нататък ще се отбелязва с цит. съч.

⁷ За поезията на Тр. Кунев вж. Аврамов, Д. Диалог между две култури. Лириката на Трифон Кунев в контекста на своето време. С., 1993, с. 80-156

 

 

подправени скръбнострастни настроения, пандан на мъчително дългия любовен роман с Маша Крьшова. Стиховете от "Хризантеми "⁸ са образец на психологи­ческа лирика, изтъкана от екзистенциални мотиви, призрачни видения и метафи­зичен мрак. В тях витаят вечерно-есенни сенки, преплитат се любов и гибел, битийна безнадеждност и блян по мъртва красота, чува се зова на трансцен-дентното. С тази стихосбирка Тр. Кунев по право се нарежда в плеядата на майсторите на символистичния стих, начело с Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Димитър Бояджиев. От символистичния дял на твор­чеството му за нуждите на този очерк следва да откроим философско-лириче-ската "Автобиография" ("Зарници") и специално една емблематична строфа:

"Пршпома, суета и горко неведение: цветове -

единствени във скръбните долини на живота;

вървя в сърцето си с неясен ек от други светове,

подгонен съм от жажда и подмамен с призрачни миражи;

и ето, низ пустинята ще найда своята Голгота

по тайнствения път на горкото си неведение."

Смислопораждащите синтагми в провидческото стихотворение са няколко, но две от тях фиксират причината и следствието, началото и края в житейския път на поета - "горко неведение "и "Голгота".

Ланчелото

Тр. Кунев ще извърви разстоянието между двете точки на интуитивното лирическо прозрение, защото неговата социално-действена натура и неиз­черпаема виталност естествено го отвеждат в политиката - отначало по стъп­ките на бащата, в народнолибералната партия на Н. Генадиев (стамболовисти) от 1908 до 1919 г. Веднага става един от водещите редактори на партийните вестници "Българска независимост" и "Воля". От страниците на тези издания е принуден да води остра словесна битка с политическите опоненти на своята партия - народняците на Константин Стоилов и демократите на Александър Ма­линов. Замисленият поет на всемирния хаос, на битийната скръб, любовта и смъртта се превъплъщава в опасния публицист Ланчелото⁹ - автор на десетки статии, пародии, политически памфлети, сатирични скици и фейлетони. Малко по-късно, през 1910 г. издава част от тях в отделна книга - прочутото "Конско евангелие на народняците", илюстрирано подобаващо от карикатуриста

⁸ Символистични произведения на Тр. Кунев са включени в най-представителните поетически антологии от началото на века: алм. "Южни цветове" (1907) съст. Д. Кьорчев; "Поетична година" (1920) съст. Ив. Карановски; Млада България" (1922) съст. Ив. Радославов; "Антология на бълг. поезия" (1925) съст. Гео Милев.

⁹ И "Риналдо Риналдини", също псевдоним на Тр. Кунев от този период.

 

Александър Божинов. В публицистично-сатиричния жанр Тр. Кунев разкрива вродени черти на своята литературна дарба - чувство за хумор и остроумие, находчиво пластично-образно виждане, идиоматично богатство и изразителна простота на речта. Тези редки качества се наслагват в руслото на една жанрова традиция, водеща началото си от воюващата публицистика и сатира на Любен Каравелов и Христо Ботев и доразвита до крешчендо от гениалния овчар Заха­ри Стоянов. В родната фейлетонистика словото се подчинява или смесва с политиката, а тя го превръща в поразяващо оръжие, способно да унищожи ав­торитета, честта и кариерата на противника. В тази традиция се воюва безпо-щадно, без оглед на етика и морални задръжки, защото на карта са поставени власт, обществени позиции, а понякога и живота на участниците в политическата схватка. Трифон Кунев се хваща на това безумно хоро, чиято абсурдност и ирационалност намери емблематичното си изображение във фейлетоните на Алеко, а също и в края на века, в паметния "Ъндърграунд" на балканската кино-легенда Емир Костурица. Не мога да си представя по-точна и стилна метафора на балканската политика от онова налудничаво, гротексово хоро на сала, по­тъващ бавно в мъглата като символ на параноичното безсмислие. Зловещата ирония на художествената кинометафора подсказва, че долното, абсурдното, ненормалното е всъщност винаги "отгоре" и е същинската реалност на Балканите и че също тъй е феномен от границите на балканската коекзистенция. Че Трифон Кунев приема правилата на "ъндърграунда" като средство на сатирата и поли­тиката се вижда от всеки пасаж на неговите "конски евангелия". По случайност или поради лингвистична аналогия, почти век преди Костурица, българският сатирик също използва семантичните и конотатни смиели на идиома "юдинско хоро" в съчетание с Ботевска метафорична фигуралност -"върху трупа" на бъл­гарската конституция". В неговото Хоро се навързват реални имена и деяния, свързани с издевателства над правдата, с варварски убийства и беззакония в името на политическите страсти и съперничества, а в крайна сметка обуславящи трагическите съдбини на държавата. Основната сатирична идея обаче се реализира не толкова от достоверността, колкото чрез изразната система, изгра­дена от разнообразни стилови фигури - хиперболи, гротескови деформации, травестии, точни попадения на карикатурния щрих, злъчна ирония или остро­умна подигравка са средствата, с които авторът рисува злокобната буфонада на българския политически водевил. Воден не само от партизански интереси, а и от благородни морални подбуди - да обърне, ако може, посоката, духа и ри­тъма на юдовския политически танец, той постепенно се вживява в ролята на хороводец. Оттук нататък посвещава живота и таланта си на политиката, винаги е сред партийния елит, в постоянните присъствия, винаги е редактор на пар­тийни издания и най-вече автор на колоритни произведения - фейлетони, статии и сатири, които скандализират общественото мнение с неопровержими факти и откровена персонална и котерийна идентификация, с изобличителната си острота и сарказъм.

 

Убийствената мощ на "Евангелията" се дължи на наративната плътност и на разнообразието от подходи към темата. Раздвижени фабулни ситуа­ции, карикатурни алегории, пародиен изразен маниер и богат регистър от речеви пластове, функциониращи като психологически характеристики на героите, превръщат Тр. Куневите произведения в неотразимо средство за атака на противника. Ниският стил на прякорите и прозвищата, уцелващи най-снизяващото качество на фейлетонния образ, също са силен акцент в сатиричния репертоар на писателя. Дори Алеко Константинов не използва подобно раз­нообразие на сатиричната палитра и в своя върхов цикъл "Разни хора, разни идеали", където анонимността е знак за типизация на героите, а сарказмът визира най-мрачните явления в общественото битие. Тр. Кунев не се бои да впрегне всички средства и нюанси на язвителността и окарикатуряването спрямо реални публични имена и институции. Характерни в това отношение са неговите "Политикозоологически издирвания" (Политическите животни в България), където си позволява абсолютна свобода на сатиричното травестиране, пред­ставяйки образи от политическата класа като гротесков терариум. Само един пример от неговия зоополитикон, отнасящ се до писателя Михалаки Георгиев, член на народняшката партия, илюстрира размаха на хиперболата и суифтов-ската мощ на присмеха в т. н. "евангелия": "Хипопотамът от народняшките лесове. Добродушен звяр, който огласява столичните улици със своите пъш-кания. Гласенце пискливо. Глупаво и похотливо животно." За известния училищен деец и секретар на БАН Иван Пеев Плачков хумористът е измислил следната зоометаморфоза: "Плачливият съсел и пеющият кълвач. Това про­скубано пернато, слабо и страхливо, напада приятелите си винаги из заса­да. Обича спирта. Пие и пее, плаща и плаче." Това обаче са безобидни шаржове в сравнение с изображенията в другите заглавия: "Изповедта на изтървания заек", „Монологът на един народняк", "Изповедта на Петроний"и др. Там гротеската се стоварва със страшна сила и приковава обвиняемите на стъбла на позора и порицанието пред очите на цялото общество. Фейлетонното творчество на Тр. Кунев документира тягостната картина на българския политически живот от началото на века и успява да очертае някои от злокобните закономерности, които и до днес тровят обществото и провалят развитието на страната ни. Без съмнение той притежава лична доблест, морал и творчески възможности, които му позволя­ват да се впише в ролята на изобличител и съдник на човешки пороци и обще­ствени язви. Едва ли е подозирал обаче, че журналистическите му предизвика­телства един ден като бумеранг ще се обърнат срещу него и той ще стане поредна жертва на страстите, които така остроумно клейми, че сам той ще понесе гаврите на унищожителен политически комикс. Но в края на живота си ще е осъзнал с трагична яснота, че хорото го влече и завлича, а не той е успял да промени или изправи нещо в нашенския манталитет и действителност. Поради това, че е заменил високата мисия на словото и благородната мелодика на кавала с полити-

 

ческия скеч и партийната амбиция, фейлетонистьт Ланчелото въздействува озониращо върху задушливата атмосфера, но не и в посока на естетични възприятия и висши пориви в съзнанието на общността. Негациите, характерни за жанра на политическата сатира, размиват иначе положителните послания и активират неосъзнати проекции на враждебност, гавра, отмъстителност. Дисонансите, заложени в напрегнатите текстови структури на политическия фейлетон генерират отрицателни рефлекси в психоемоциалната сфера на етноса и поради това не са инструментите, които могат да подредят хаоса в космос, нито да уравновесят индивидуалното зло и оптичното добро и обратно. Когато разбере това в края на дните си, политикът-сатирик ще потърси убежище в пан-епистемията на Бениса Дуно¹⁰, но тогава, в началото на века, той е открояваща се обществена фигура и един от тези, които допринасят за крайната политизация на литературно-публицистичните жанрове. Оказва се, че този сърдечен и човечен поет е също толкова възел от антиномни същности, комбинация от светлини и сенки, огнище на страсти, които се разгарят в зависимост от мощните социални и исторически течения. Спонтанен по природа, с афинитет към колективното, той никога не остава в сянка и всякога е готов да поеме отговорност за всичко, което се случва или не може да стане в света около него.

Мотивиран от чувството за дълг и дълбоко съпричастен към съдбините на отечеството, както цялата интелигенция в началото на века, Тр. Кунев се посвещава и на националната кауза, предварително обречена и проиграна на европейския политически пазар, въпреки хилядите жертви и неописуемите страдания на три войни, в които и той участва като фронтови офицер. След края на войните в живота му настъпва малка, но съществена промяна - напуска стам-боловистката партия и влиза в БЗНС (1919 г.), който току - що поема властта в разнебитената от военни катастрофи държава, за да стане спътник на Александър Стамболийски до смъртта му и редактор на земеделските издания "Земеделско знаме", "Победа", "Пладне", "Кооперативна просвета" и др. За тази своя стъпка Тр. Кунев се чувства длъжен да даде обяснение пред съда на обществено мнение. Обяснението е озаглавено "Pro Domo Sua”¹¹ и е важен детайл от неговата духовна биография. Текстът разкрива моралното верую на писателя, но освен това притежава особена автономичност поради вътрешната си лингвоструктура -изповедна интонация, премерена реторика и синтактична ритмизация, с които се акцентува позицията на ключовите идеи и понятия. "Pro Domo Sua"е разши­фрованият код на индивидуацията, положена в контекстите на колективното съзнаване и публично говорене. Не само звучи като откровение, но придобива значимост на заклинание, обвързано със съдбата. Азът се самоприковава към изреченото и не може да му измени, защото изричайки го, се афишира пред

¹⁰ Петър Дънов, Учителят на Бялото братство

¹¹ В-к "Земеделско знаме", бр. 146, 31 юли, 1922 г.

 

 

обществото като отговорен индивид, съзнателно отхвърлил удобната анонимност. Така непретенциозният на пръв поглед текст се превръща в повеля на един живот, придобива сакрална власт и завинаги обрича личността на исто­рията. Писменият документ матерализира дълбокото усещане на писателя за оптичния дух на Словото, което според него свързва по божествен начин човека със земята и с небесата.¹² Днес " Pro Domo Sua " продължава да е малко известен документ, затова е любопитно да поровим в неговите кратки редове.

"Пресата нададе вой срещу мен - "той измени на себе си. Той се продаде." Разбира се това е една безсрамна лъжа. Ако аз можех и исках да се продавам, нима нямаше да отида там, дето е борсата за интелигентните души в България; дето се плаща най-добре за такъв род стока; дето се продадоха професорите; дето ми предлагаха съблазнителна цена; дето купуват живи хора и умрели съвести. Нима нямаше да отида в "Слово" или "Зора"? Верно е, че аз заемах едно от първите места в една партия.¹³ Верно е, че такива се смятат за бъдещи министри. Верно е, че напуснах най-голямото място, за да стана малък фейлетонист. Аз се отказах от голямата длъжност, която ме заставяше да мълча, за да заема малкото място, което ми даваше свобода да говоря... Това е решение, взето през дългите нощи на размишления в окопите на страшната висота /кота 1248/ при Битоля, гдето стоях заедно с въоръжения български народ, докато тия, които днес ме клеветят пиеха бира в София, плетейки хвалебствени статии за "героите на фронта".

Това е един от малкото морални манифести в културната ни история, съполагащи в динамична корелация Словото, Свободата, Отговорността като екзистенциални и хуманитарни ценности, антагонистично противостоящи на социално-йерархическите практически стойности - "големите постове" и властта. Този модел на интелектуално и морално поведение е проекция на древни прометеевски митове и исторически възрожденски образци. Но в конкретен план, той се оказва валиден за писателя и общественика Трифон Кунев и съответен на неговата мярка за живота и за мисията на твореца. Позициите му в обществото и в политиката докрай ще се определят от веруюто, публично заявено през 1922 г. От този момент нататък текстовете заемат основно място и играят определяща роля в битието на писателя. Те предполагат постоянно адекватно публично поведение и съответни морални жестове.

Твърде скоро например, още на следващата година се налага да защити написаното в " Pro Domo Sua " - след деветоюнския преврат през 1923 г. и по­следвалите политически изстъпления. Трифон Кунев се озовава в килиите на Пети полицейски участък заедно с голям брой леви интелектуалци и сдружени

 

 

¹² В: Предговор към "Стихотворения" от Тр. Кунев, С., 1940 г.

¹³ Тр. Кунев е член на Висшия съвет на националлибералната партия от 1911 до 1919 г. В "Дознание". Досие на Тр. Кунев в архива на МВР, фонд 1, оп. 2, а. е. 212

 

земеделци. Този арест може би му спасява живота като се има предвид близостта му с убития премиер Александър Стамболийски. Но оттук нататък става редовен посетител на полицейските участъци и затвори. По този повод Христо Бръзицов казва през 1930 г.: "Изглеждаше така, че или е лежал в затвора или ще лежи тепърва. Такива широкополи и широкобрадести хора биват комити с пушки или с перо. Никой български писател не е лежал толкова пъти в затвора и никой не е минавал толкова често за комита по перо.¹⁴ Изразът "комита по перо" е с поливалентен обхват - подходящ е за Ботев и Яворов, съчетали писането с комитството против чуждия поробител, но е също толкова валидно и за онези от интелектуалците, които въплъщават съвестта на цялото обществото, а не само на една партия или класа и поради това са в опозиция на всяка власт. В политическата история на новата българска литература такива са Гео Милев и Трифон Кунев, предполагам, че избитите по различно време творци също не са изменили своите позиции и възгледи. Които са предали себе си са оцелели, отказвайки да бъдат личности в името на живота.

Следващият му арест е на 16 април 1925 год., веднага след атентата в храма "Св. Неделя". За своя престой в килиите на Обществената безопасност, за адските нощи, когато в пещите изгарят като факли не вдъхновителите на терористкия акт, а творци на словото и негови близки приятели - Сергей Румянцев, Христо Ясенов и Йосиф Хербст¹⁵ разказва самият писател в статията си "Посраменото насилие"¹⁶. Редом с тях споменава и Гео Милев и така отграничава и противо­поставя всеки свободомислещ творец на политическата реакция и мракобесие­то изобщо. Това е и началната дата в полицейското досие на Тр. Кунев. То започва с" Въпросник за установяване на самоличността ^17, където е отбелязан часът и датата на ареста (8 !/₂ ч., 16. IV. 25 г.), попълнени са биографични данни и обяснение за намерените при обиск в дома му три револвера. Шест дни по-късно (22. IV.) Дирекцията на полицията издава "Нареждане за въдворяване" на Тр. Кунев в родното му село Ъглен като опасен за обществения ред в столицата. Макар и поставен под полицейски надзор, все пак му разрешават да се разхожда до реката Вит - пътят до водата като пролука към свободата е парадигма, възможна единствено за инстинкта на поет. "Въдворяването" в това любимо пространство, което го приласкава и спасява от кървавите погроми на незатихва-щата гражданска война след 1923 г., е  прекратено на 16 юли 1926 г. Тогава създава

¹⁴В-к Литературен глас, г. III, 1930 г., бр. 81

По сведения на д-р Цв. Кунев, племенник на Тр. Кунев, в килиите на "Обществена безопасност " поетът С. Румянцев е оставил на Трифон Кунев сребърния си пръстен с камея, а Йосиф Хербст му завещал своето тефтерче. Вещите се пазят като семейни ценности от роствениците, но принадлежат и на българската история и култура.

¹⁶ В-к Литературен фронт, бр. 26, 1945 г.

¹⁷ Досие на Тр. Кунев, фонд 3, оп. 2, а. е. 212, л. 5. Документите се публикуват за първи път.

 

и издава стихосбирката "Зарници" (1926), в която мощно се разгръща живопис­ната му дарба и поетическо въображение и се ражда поне един лирически шедьо­вър като стихотворението "Дъжд" и досега недовидяно от критиката, но без съмнение съответно на понятието за национална класика. Но поетът не е в състоя­ние да се откаже от политиката - живее в тревожни времена, когато творческата интелигенция все още е авторитетна обществена сила с жив инстинкт за духовно водачество на нацията.

От 1931 до 1934 г. Тр. Кунев е народен представител на БЗНС в XXIII ОНС¹⁸. Поради тази причина и превратът от 19 май 1934 г. не го отминава безследно. Размирният му дух отново предизвиква узурпаторите на властта. Един донос става повод за обиск в семейната къща на ул."Раковски" 91. На 27. VIII. 1934 г. намират в дома му пистолет "Щаер", а на 30. VIII. е арестуван и отново попада в Дирекция на полицията. Както личи от документа с наслов "Арестантско поверително", арестантът се заканвал в канцеларията на хотел "Ренесанс" пред двама свои приятели, че" при новия преврат, който се готвел против днеш­ната власт, с пистолета Щаер щял да пръсне черепа на главния деец и организатор на датата "19май " - Дамян Велчев." Версията е надлежно потвърдена при разпита на Захари. В. Захариев, който предава думите на приятеля си така: "Захари, знаеш, че имам един "Щаер", който ти в миналото си срещал в касата ми. Така съм обиден от живота, че един ден, в една тъмна нощ, първия вистрел  ще отправя към полк. Дамян Велчев, защото България не може да се управлява от мошеници. Знаеш ли, че влака за детронацията на на Царя е бил готов? Знаеш ли, че Царя е зорлем спрян, за да не се предизвика сръбска интервенция?²⁰ Писателят не е атентатор или терорист и заканата му е речеви жест на отчаяние от насилственото суспендиране на консти­туцията и погазването на свободата и законността. Не е бил прав обаче като твърди, че България не може да се управлява от мошеници като прословутия превратаджия Дамян Велчев. Напротив, тя може и по-често се управлява от такива като него. Трифов Кунев в показанията си пред полицията отрича за­каните за убийство и признава, че е защитавал Н. В. Царя: "Отказвам да съм се заканвал да убия в една тъмна нощ г-н Дамян Велчев или мииистър-президента, който съм бил нарекъл Циклопчето (Кимон Георгиев - б. м.) Аз негодувах против туй, че както се говори, властта била против Н. В. Царя и казах, че съм готов да ме убият, но ще го защитя, ако стане, че Н. В. Царя бъде детрониран."^21|

Подробното цитиране на този интригуващ епизод от житието на Тр. Кунев се оправдава от факта, че участниците в него ще се срещнат отново след десетина

 

¹⁸ ОНС - обикновено народно събрание

¹⁹ Пак там, л. 13

²⁰ Пак там, л. 14-15

²¹ Пак там, л.

 

 

 

години и пак буквално в същите роли -същите погромаджии след поредната си конспирация пак ще са станали министри, този път в правителство на ОФ и тогава наистина ще осъдят и пратят в затвора стария си противник, пак заради опасните му изявления. Няма начин да не си спом­ним Вазовата крилата фраза за "бедний Македонски", чийто смисъл се префор-мулира отново в поредната политическа биография, в безкрай повтарящата се родна история! Тя търпи насилници, чужди агенти, бандити и мафиоти за управници и държавници, но не прощава на радетелите на Словото и Мисълта. Из­требва ги от корен, особено ако имат не­що общо с идеята за свобода на словото - Светослав Миларов заради един днев­ник, Алеко Константинов заради един образ, Гео Милев заради една поема, Фра Диаволо за страхотните му карикатури, Трифон Кунев заради фейлетоните - "камилчета" и прочие неудобни примери за "просветената ни и европейска" нация. И след забраната на политическите партии през 1934 г. Тр. Кунев остава верен на гражданския си дълг. Ктитор е на старинната ротонда "Св Георги", продължава журналистическата си дейност във в-к "Кооперативна просвета", сп. "Просвета" и "Духовна нива", активно участва в съюзните дела на БЗНС. Съвременниците му помнят едрата фигура със широкопола шапка и библейска брада из софийските улици и кафенета, където е желан събеседник поради своето остроумие, човеколюбивост и щедрост, но най-вече заради политическата си всеотдайност. В биографията му са записани поредица от изяви, които правят чест на званието "български писател". Те са акт на доблест в годините на лутане и безизходица за България. Автор е на две инициативи с исторически отзвук, които са израз на хуманните възгледи и морала на големия интелектуалец, загрижен за бъдещето на страната си, а не за своето. На 26 май 1943 г. Тр. Кунев отправя "Молба-подканване "до председателя на СБП Стилиян Чилингиров ²², с което призовава ръководството на Писателския съюз да вземе инициатива за защита на подгоненото еврейство. Автор е на текста на писателския меморандум

 

 

 

 

и се подписва пръв под него заедно с още 15 писатели. Меморандумът е даден на г-жа Екатерина Каравелова, за да го предаде на министър-председателя, второ копие от него връчват на митрополит Стефан.²³ Въпреки че сегашните активисти, които честват 60-годишнината от спасяването на българските евреи, не си спомнят или въобще не знаят за ролята на българските писатели и интелектуалци в тази хуманна мисия, името на Трифон Кунев би следвало да стои редом с имената на Димитър Пешев и софийския митрополит Стефан.

На 1.1.1944 г. Тр. Кунев изпраща писмо до министьр-председателя Богдан Филов с препоръки за смяна на външната и вътрешната политика и с искане за излизане на България от войната.²⁴ Заличаването на неговия подпис и автор­ство от писателския документ в годините след 9. IX. 44 г. има за цел да изтрие всичко патриотично, хуманно и значимо от биографията на писателя, обявен за върл реакционер, народен враг и фашист от новите си политически опоненти. Но справедливостта възтържествува поне в историческата перспектива, макар, че винаги е безвъзвратно закъсняла.

Гърбици

Досието на общественика и твореца Тр. Кунев се подновява с пълна сила след преврата на 9. IX. 1944 г. Тогава 64 годишният писател енергично се включва в политическата дейност като член на Постоянното Присътвие на БЗНС и редактор на новия вестник "Народно земеделско знаме", орган на Съюза.²⁵ На 30. IX. 44 г. е избран за Председател на СБП, а през ноември с. г. и за директор на Народния театър. Нагьрбва се едновременно с няколко важни и отговорни постове в това смутно и тревожно време, защото е най-популярната и крупна културна фигура сред земеделците. А БЗНС, както е известно, е политически партньор на БРП/к/ при образуването на ОФ на 10. VIII. 1943 г. и  участник в ОФ правителството след 9. IX. 1944 г. В качеството си на коалиционен съюзник на комунистите от страна на Земеделския съюз и член на П П, Тр. Кунев се озовава на доста ветровити идеологически места. В ония объркани военни времена не само земеделците и техните ръководни дейци са били подвластни на своите демократични илюзии и са повярвали на гръмките заклинания за "свободна, демократична, независима, мощна и благоденствующа България"²⁶. И други опитни политици като Гр. Чешмеджиев, Г. М. Димитров, Кр. Пастухов, К. Лулчев се наемат да сътрудничат на комунистическата партия, въодушевени от мисълта,

²³ В Досието на Тр. Кунев се намира машинописно копие от меморандума. След 9.1Х.1944 г. подписът му е заличен от документа.

²⁴ Пак  там

²⁵ "Народно земеделско знаме" започва да излиза на 26. IX. 1944 г.

²⁶ Фраза от речта на мин. председателя Кимон Георгиев на 9. IX. 1944 г., която скоро се превръща в пародийно клише във вестниците на опозицията

 

че ще реализират на дело десетилетните си демократски въжделения. Из­мисленото от Г. Димитров ОФ е коварна маневра за заблуда на световното об­ществено мнение, удобна фасада за завземане на властта, но то не е било възможно без съгласието на Г. М. Димитров, Никола Петков и другарите им от БЗНС, както признава самият Кимон Георгиев.²⁷ Историческите факти и вини са известни, също и изкуплението е същинска трагическа епопея за земеделските дейци. Понеже се е състояло, то ги превръща от съглашатели и съучастници в самоотвержени борци за независимост и демокрация, в герои и страдалци на новата ни история. Трифон Кунев е един от тях, изминава заедно с другарите си лабиринта от заблуди, грешки и вълчи ями и от съглашателство и лоялност към комунистите достига до отчаяна съпротива, страдание и гибел. От този период му остават онези политически и човешки "гърбици", които няма смисъл да премълчаваме, за да не изкривим с нищо цялостния образ и истината за съдбата на един от бележитите българи, едновременно субекти и жертви на историята. Творческият дух на писателя е дълбоко свързан с българското село, с хората от народа и с националната история. През целия си живот се прекланя единствено пред "великия чичо"²⁸ от село и пред българската кауза. В името на тези свои два кумира не само той, но и много други патриоти са били готови на компромиси и отстъпления, чужди на същността им. В крайна сметка се оказва, че родолю-бието и демократичните убеждения нямат нищо общо с прийомите на поли­тиката. В тази безскрупулна и брутална зона на обществения живот между подбудите и последствията зее пропаст, а в нея потъват и се омърсяват най-добрите намерения и най-светлите идеали, а и не малко уважавани имена. Така се случват и "гърбиците" в дейността на Тр. Кунев - поради добри намерения в името на България и нейното по-добро бъдеще. Но в екстремалните условия на следвоенната епоха се преобръщат не само социалните пластове, но и човеш­ките души и умове. По силата на извънредни геополитически обстоятелства, или на всеобщо объркване и социална дезинтеграция, личността се увлича по­дир течението на конюнктурата, попада в мътните идеологически капани и изоставя за по-добри времена своите духовни цели и ценности. Участието на Тр. Кунев в ролята му на Председател в изключването на голям брой видни писатели от Съюза на писателите на 19. XI. 1944 г. под диктата на комунисти­ческата партия и нейните комисари Людмил Стоянов, Георги Караславов и Младен Исаев без съмнение е безотраден факт в личната и обществената му биография. Макар че в Протокола²⁹ от заседанието на Управителния съвет липс-

²⁷ Семерджиев, Петър. Съдебният процес срещу Никола Петков през 1947 г. Парпж, 1987 г.

²⁸ Това е е обичайното назоваване на бълг. селянин в статиите и фейлетоните на Тр. Кунев. Вж. "За великия чичо - българския селянин", "Дон Кихот Български" и др. В цит. съч.

²⁹ДИА,ф. 551, оп. 1,а. е. 4

 

ва неговият подпис, дори физическото присъствие, макар привидното съгласие или липсата на протест срещу този срамен акт, насочен срещу събратя по перо заради идейните им и естетически позции, са достатъчни да накърнят образа на твореца, написал прекрасни есета за величието на християнския хуманизъм и морал³⁰. Същевременно прави стъпки и в противоположна посока, донякъде неутрализиращи пасивността му в делата на СБП - явява се като свидетел пред Втори народен съд (за съдене на интелектуалците), за да каже по няколко оневи­няващи изречения за Фани П. Мутафова и Змей Горянин.^3| В литературната анкетата "Хр. Радевски"³² титулярът нарича Трифон Кунев "удобен човек", едно­временно "фигура в областта на културата и некомунист", с когото комунистите са си послужили, за да хвърлят прах в очите на партньорите си от коалицията ОФ. Според Радевски Кунев бил "си паднал на късмета" като го назначили на няколко поста след 9. IX. 1944 г. Вижда се обаче доколко са "късмет" или бързо осъзната грешка в житейския му избор, щом още през май 1945 г. писателят напуска председателския пост и редакцията на в. "Литературния фронт". Не можем да бъдем съдници на лутаниците и разпятията на своите предшественици, защото по умозрителен път не бихме могли да изградим дори приблизително вярна представа за моралната атмосфера и обществените настроения в оная далечна епоха, нито можем да си представим масовата психоза на страх и надежди в тогавашните бурни времена на преход и промяна. Но е необходимо да познаваме и разбираме техните заблуди, грешки и разкаяния, защото в преживяното от тях, а не само в изговореното, се съдържат най-мъдрите уроци за настоящето. Още повече, че то също попада в релацията на т. н. "преход".

В същото време като Директор на Народния театър от ноември 1945 г. Тр. Кунев отстоява художествените традиции на театъра и неговия класически репертоар като не позволява това национално културно средище да бъде превърнато в пропагандна трибуна. Сам отбива идеологическите попълзновения и властовите амбициите на комунизирани кариеристи, проявява твърдост и дипломатичност, когато е принуден да защитава артистичния състав от полити­чески уволнения. В досието му е запазен любопитен документ, еднакво важен за историята на театралното дело след 9.1Х. 1944 г. и за психографските характерис­тики на Директора. В него е документирана комунистическата инвазия спрямо един от символите на българската култура. Тя се извършва директно и брутално - чрез ОФ комитетите, на които компартията възлага функциите на политически надзор и задачи за бързото овладяване и подчинение на институциите. Докумен­тът е оригинален машинописен текст, докладващ протоколно на органите на Държавна сигурност за срещата на ОФ активистите с директора на театъра и за

³⁰ Тр. Кунев. "Великите дни и Великдена", сп. Кооперативна просвета, 1941, бр. 7; "Великият християнски ден", сп. Кооп. просвета, 1938, бр. 20-21 и др.

 

Групова снимка - отдясно наляво: Кимон Георгиев - мин. председател,

ген. Сергей Бюрюзов - военен комендант на София след окупациите

от Съветската армия, Трифон Кунев, К. Николов

натиска, оказан върху него, за уволняване на набелязани от комитета артисти, които били "доказани фашисти".³³ Той отстоява твърдо отговорностите си на ръководител и защитава интересите на театъра, противопоставя се на поли­тиката на двувластие. По отношение на набелязаните жертви от артистичната трупа заявява в характерния си притчов и подигравателен маниер: "Ние ще ги пуснем в жибрата и те ще станат на вино".³⁴ От този безподобен диалог култур­ният историк ще може да проследи агресивната настъпателност на полит-комисарите в сферата на изкуството, които предявяват права на "висша ин­станция на управление и контрол върху действията на назначените отговор­ници" , а също и лековерната надежда на старите деятели, че могат да опазят юридическата автономия и творческата независимост на културните институти в условията на настъпващата политическа диктатура. Трифон Кунев не се подчинява на ултиматумите на ОФ, не уволнява артисти по политически причи­ни, напротив продължавал да плаща заплата на един от членовете на трупата, който бил в затвора, застъпва се за арестувания художник на театъра Георги Ефтимов пред самия народен обвинител. Затова и директорството му продъл­жава твърде кратко - само един сезон. Бъдещите асове на соцреалистическата драматургия Крум Кюлявков, Георги Караславов, Боян Дановски и невзрачният актьор Петър Димитров са инициатори за уволнението на Тр. Кунев от дирек­торския пост през пролетта на 1945 г. Те са твърдо убедени, "че враг на пар­тията не може да бъде директор" като че ли половинвековното културно средище не принадлежи на нацията и на България, а на тяхната партия, току-що доко­пала се до властта. Съвсем естествено те получават подкрепа и санкция за сво­ите усилия от министъра на пропагандата и просвещението Димо Казасов, перма­нентния конспиратор, ведно с Дамян Велчев и Кимон Георгиев, (старите познай­ници на Тр. Кунев) участвували във всички политически праврати в новата българска история. Претърпял поражение в обречената битка, Тр. Кунев се от­тегля от поста си с ненакърнено достойнство. Единственият отговор към него-

³³ Досие на Тр. Кунев, архив на МВР, ф. З, оп. 2, а. е 212, л. 199

³⁴ Пак там

³⁵ Пак там

 

вите врагове е хапливата ирония и аристократичното презрение, изразени  колоритно в статията "Революционната ярост срещу един директор"³⁶, където ги уверява, че "каквито и уволнения да настъпят в нашия Булгаристан, насекомите никога не ще станат директори, нито преследваният от тях директор може да бъде някога насекомо". Все пак греши - незапомненият с нищо Петър Димитров е назначен на мястото на Трифон Кунев, а за главен и доживотен режисьор е ръкоположен комунистът Боян Дановски.

Още веднъж Трифон Кунев се натоварва с чужди грехове и тази "гърбица" е  може би най-непростима в неговия живот. Това става на 2. II. 1945 г., току-що след разстрела на осъдените от "Първи народен съд" български регенти, мини­стри и депутати. Кой и защо го е накарал или му е внушил да застане зад това кърваво престъпление, поне аз не мога да си обясня. Дали високите обществени постове приспиват съвестта и замъгляват ума, дали е колективната истерия и мистерия³⁷ на смъртта, овладяла тълпите като жадни за кръв многолики чудови­ща, дали са рецидивите на властта, която променя мисленето на индивида, може да си обясни само човек, който е изкачил "дяволската стълбица" или е слязъл от нея. Но рано сутринта на 2. II., след злокобната нощ на масовото убийство, санкционирано като правосъдие, се появява статия на Трифон Кунев във в-к "Отечествен фронт" със заглавие "Тежки дни на разплата"³⁸. В нея той леги­тимира "народното негодувание" като справедливо възмездие за греховете на довчерашните управници и се позовава на философията на "простия уж чичо с рунтавия калпак и овчия кожух", за да открие някаква социална кауза в кърва­вото безумие на новите властници. Статийката му завършва с афорстичното двустишие на една кръчмарска пословица: "Пили та пели, плащали - плакали", която обича да употребява още в "Конското евангелие". Така удачно успоредява кръчмата и политиката и може би в това се крие зловеща ирония. Но няма по-неподходящ момент за травестиране на фолклорния афоризъм от този, когато обществото би трябвало да изтръпне от нечовешката кръвожадност на деянието. Тогава писателят предлага доза приспивателно за "детските" сетива и недорас­лата съвест на нацията като залага на широката популярност и на първичния семантичен пласт на фразата. Посредством елементарната битова семантика на народното умотворение, публицистът се стреми да "битовизира" и омаловажи едно престъпление, наподобяващо сатанински ритуал, поради ирационалната си жестокост. Но дори ако мотивът е да се пожали съвестта и психиката на нацията, нека си припомним, че един Ботев шиба с гневни слова историческото бебе, нежелаещо да се пробуди и излезе от робската люлка, за да поеме отговорност за съдбата и делата си, а един Тр. Кунев слиза до нивото на кръчмарското лекомислие и опиянение. Срината е мярката за човечност и бушува

³⁶ в-к "Народно земеделско знаме", 11. Х. 1945

³⁷ Вж. "Мистерия и Мистификация ". В СДКК, 31. Х. 1945 г. В цит. съч.

³⁸В-к "Отечествен фронт", бр. 125, 2. II. 1945.

 

хаоса, възцарява се злото и върлува отмъстителността, а писателят стои на "висотата" на своите постове, спазва политически ангажименти към управля­ващата "коалиция" ОФ, а не към своята християнска съвест и морал на творец. В този мрачен епизод лично аз не мога да му простя факта, че изтиква напред "селския чичо" и прехвърля отговорността за фашизоидното деяние върху неговия широк гръб. Още повече, че само след една година 28 "чичовци" ще бъдат убити по време на предизборната кампания за ВНС, а десетки хиляди ще изгинат по лагери и затвори, по волята на същите фанатизирани убийци и на сервилните мекотели, нарочени за съдии. В условията на вилнеещ терор, милион и половина българи ще застанат през лятото на 1947 г. зад БЗНС (н. п.) и БРСДП в борбата им срещу промъкващата се комунистическа диктатура и в защита на демокрацията, въпреки грешките на техните водачи. А известният писател и Председател на Съюза на писателите през 1944-45 г. се обляга на илюзията, че крещящите тълпи с лозунги за смърт са тъждествени на българския народ и че защитават някаква справедлива кауза. Дали този прозорлив и умен човек сам си е повярвал или само е искал да бъде лоялен спрямо курса на своята партия? Та не друг, а сам той обозначава неестествените еуфории на това време като "сво­бодолюбивите вакханалии" и е един от първите, които забелязват "опусто­шенията на свободния вихър"'. Но нито един аргумент не е достатъчен за поета-естет и хуманист, автора на "Песни", "Хризантеми"и "Зарници", веселяка-хуморист от "Весели злополучия". Нито един аргумент не може да оправдае компромиса, поради който поставя словото в услуга на едно чудовищно пре­стъпление, каквото е избиването на управленския и културния елит на България. Примери като този превърщат притчата на Смирненски в класика, доказвайки на дело, че властта не е връх, а е бездна за човешката душа. С тази разлика, че героят от "Приказка за стълбата" няма шанс за обратен път към правдата, дока­то Трифон Кунев твърде скоро го получава - още през есента на 1945-та, годи­ната на отрезвяване и избор за земеделци и социалдемократи. Изглежда не е продал сетивата, нито съвестта си, а временно ги е заглушил, опитвайки се да следва пришпорващия бяг на събитията. След отказа им да участвуват в избори за ОНС през лятото на на 1945 г. (26. VIII) и бойкотирането им на 18 ноември с. г., настъпва разцепление във фалшивото обединение ОФ - демократичните партии го напускат и образуват т. н. легална опозиция. Тогава се случва един от най-драматичните сюжети в съвременната българска история - на неравна и ожесточена борба за спасение на независимостта, демокрацията и свободата на България от сталинска имперска колонизация и от диктаторския режим. На­дежди и кураж за тази неравна борба деятелите на БЗНС /н. п. / и БСДП /о/ начело с Никола Петков и Кръстьо Пастухов черпят от различни кладенци - присъствието на СКК³⁹ в България, условията за сключване на мирен договор

³⁹ СКК - съюзна контролна комисия

 

 

 

със Съюзниците, моралната подкрепа на западните дипломати, тежката иконо­мическа криза и жестокото обедняване на народа, масовата опора в селото, военните среди и интелигенцията. Най-голямата илюзия обаче е, че свободният западен свят няма да изостави народите на източна Европа в техния стремеж да опазят демократичните традиции в своите страни. Тогава никой не знае за Ялтенската цигарена кутия на Чърчил, решила съдбата на милиони хора. От днешна гледна точка можем само да се възхищаваме на мъжеството на тези политически мъже и да съжаляваме за напразната им саможертва. В името на огромната геополитическа лъжа погиват хиляди доблестни синове на нацията, но това е достойният човешки избор. За последен път българският човек отказва да бъде поробен и избира да бъде дете на Свободата. Преди поражението и половинвековното тоталатирно робство стоят две години - 1945 - 1947, в които са събрани последните изригвания на свободолюбив и борческа енергия, преди да бъде пречупен гръбнакът на българския народ. В това драматично, героично, трагично междувремие и междуцарствие се появява историческия и морален шанс за героя на настоящата публикация. Идва времето на Трифон Куневите

Камилчета

Те се появяват в "зеленото знаме"⁴⁰ след излизането на БЗНС в опозиция. Във всеки брой на "Народно земеделско знаме", на първата страница долу вляво е мястото на рубриката "СИТНИ - ДРЕБНИ КАТО КАМИЛЧЕТА"⁴¹. Там всеки ден се печатат кратките фейлетонни скици на Тр. Кунев. Заглавието функционално залага на абсурда и обратната семантика между двете части на идиомната фраза. "Камилчетата" са нещо достатъчно едро и забележимо, за да им прилягат епите­тите "ситни" и "дребни". Двете страни на идиома се взаимоизключват по мащаб, по типология и смисъл, но тъкмо в съчетаването на оксиморонните им значения се постига метафорична знаковост на фразата. Така сполучливо избрано и лесно запомнящо се, заглавието на рубриката подсказва, че в кратките фейлетонни късове става въпрос за големи, важни и същностни неща от живота на страната.

Уводните статии на Никола Петков, Йордан Ковачев, Асен Стамболийски и Трифон Куневата поредица представят лицето на вестника и го превръщат в борческа трибуна на демократичната опозиция, защитник на човешките права и безкомпромисен разобличител на отечественофронтовската демагогия. Старият мъдрец, поет и публицист самоотвержено се впуска в приключението, разби-

⁴⁰ "Зеленото знаме" е в-к "Народно земеделско знаме" с ред. Никола Петков след  разцеплението на БЗНС през есента на 1945 г. на николапетковисти и оббовисти., за  разлика от  "черното знаме" на отцепниците на Ал. Оббов и Мих. Геновски, които напълно се приобщават към ОФ. За краткост в текста ще бъде обозначавано с НЗЗ.

⁴¹ За улеснение оттук нататък заглавието на рубриката ще бъде обозначавано с абревиатурата от първите букви СДКК

 

 

райки съдбовното значение на момента за бъднините на българската държава Във времето на своето сътворяване и публикация фейлетоните му нямат друга претенция, освен да отговорят на злобата на деня. Това определя уникалната им диспозиция в публичното пространство. Те са рожби на драматична обществе­на ситуация, в която остро се конфронтират два противоположни възгледа за властта, две различни идеологически и етиологически системи. Идейният сблъ­сък продуцира противоборство на обществени и личностни позиции, но също така се разиграва и като война на текстове в тогавашните медии. За интензитета и развоя на политическите процеси съществен принос има активната роля на публичните текстове и словото. Те не само са отразител на настроенията в об­ществото, но и силно им влияят в различни посоки. Налице е обратимост и дифузия между вторичната знакова система - фейлетони и статии - и външните социални контексти.

Опозиционната насоченост спрямо официалното статукво определя поле-мичната настройка на Тр. Куневите фейлетони - те винаги са отговор на актуален политически, икономически или морален въпрос, дават отпор на чуждо предиз­викателство или самите те отправят предизвикателства. Темите им са разнопосочни, а полемичната им патетика е страстна защита на истината и остроумен присмех над лъжата. В жанрово-структурно отношение доминира конкретиката и факта, а формата и изразните подходи са предизвикани от случая. Жанровото диференциране определя част от произведенията в "СДКК" като чисти публицистични форми: малки полемически статии, имитации на дневници, дописки, писма и памфлети, постигащи своята цел чрез речевия жест, диалогични реплики или ефектна реторика. Повечето от текстовете обаче са в обсега на са­тиричния жанр. В тях публицистичното идейно ядро се извежда индиректно, спо­ено е с поетиката на анекдота, баснята и вица. Огромната популярност на "каммилчетата" в голяма степен се дължи на своеобразната "цитираща" стилистика. Поли­тическата или нравствената идея се изговаря лаконично, с гъвкава разговорна фраза или иносказателно е скрита в остроумна фолклорна притча. Тр. Кунев умело борави с диалектното лексикално богатство и идиоматичните фигури на езика, използва широк спектър от фолклорни фрагменти - приказки, сентенции, пословици, алегорични сравнения. Неизчерпаем извор за сатиричната поетика в СДКК са ориенталските културни пластове, оттам са заимствани множество анекдотични сюжети и приказни мотиви с характерната им философска ирония, иносказателност, алегоричност. Образи, случки и максими от свещените книги също се съотнасят към безпощадната визия на новата българска реалност. В руб­риката едновременно се чуват и резонират гласовете на балканските фолклорни хитреци Хитър Петър и Настрадин Ходжа, на шопските чешити Пижо и Пендо, на библейски пастири и световни културни герои, редом с речитативите и диалозите на авторските фейлетонни типове  (Гуньо Гъсков, Мада Мудрин, бае Вуче от Голямо Буче). Български, общокултурни и източни мотиви се преплитат в многогласово

 

красноречие, резолиращо екзотиката на нравите и менталната специфика на човека от балканския ареал. Злободневните теми и парещият политически въпрос приковават фейлетоните към мимезиса и темпоралната сегашност, но оригиналната архитектоника и разнообразието от стилови конфигурации ги извеждат в сферите на художествеността. Лишен от всяка самоцелност, наративният проект съчетава алегоричните фигури и фейлетонния образ с публицистичната рамка. Анекдотът, притчата, бяснята и пр. са елементите, чрез които авторът извежда поука, изцяло съотнесена със злободневната проблематика. Раздвижената структура, преливанията на разнородни стилове и фрагменти, народната мъдрост, вградена в ядрото на кратките жанрови форми са свръхдостатъчни условия за комуникативност с разнообразна читателска аудитория. По-важни обаче са ценностите, които авторът защитава - свобода, демокрация, национална независимост, частна соб­ственост, човешки права, уважение на традицията и религията, свободни избори и законност, връщане на Търновската конституция.

В името на осветените от векове национални и цивилизационни идеали, Тр. Кунев влиза в словесни двубои с официозите "Работническо дело" и "Отечествен фронт" и със силните персони на деня, устремени към тотално заграбване на властта - Васил Коларов, Георги Димитров, Кимон Георгиев, Добри Терпешов, Стоян Костурков и Александър Оббов⁴², "модерният Юда" (Тр. К.), идеоло­гическите мандарини Тодор Павлов, Димо Казасов и Вл. "Тупанчаров"⁴³. Партийните клакьори и "литературни ковбои" (Тр. К.) Георги Караславов, Крум Кюлявков, Орлин Васлев и хамелионстващи нагаждачи като Венко Марковски също са сред публичните адресати на "зеленото" земеделско знаме в рубриките "СДКК" и "Всекиму заслуженото". Трифон Куневата публицистика е автентична хроника на събитията от онзи кризисен период - тя обхваща всички болезнени проблеми, политически действия и решения, идейни и личностни противостояния. Не по-зле от професионално политологическо изследване в произведенията му се разкрива държавническата философия на българина - разликата е в начина на изговаряне, в емоционалното открояване на позицията. Във всяко от тях е заложена презумпцията, че моментът е сюблимен и съдбовен за страната, затова в словесната битка се включва широка гама от изразни средства. Страстите и полемиките достигат онзи висок градус, когато опонентите вече не пестят ос­тротите и злъчната ирония, обвиненията и квалификациите.

Най-напред авторът на "камилчетата" дава израз на отрезвяването и равно­сметката на демократичните партии в поредица от статии и фейлетони: "Пътят

⁴² Лидери на отцепилите се крила от Радикалдемократическата партия и БЗНС, които стават верни сателити на комунистите в ОФ.

⁴³ Става дума за Владимир Топенчаров, преди 9. IX. 44 г. редактор в германофилския вестник "Дневник" с псевдоним Евтимов, а след тази дата назначен за директор по печата и редактор на в. Отечествен фронт. Вж. Статията "Още няколко едри приказки за дребни неща" в цит. съч.

 

 

на опозицията", "Кажи ми кажи, бедний народе", "Голата истина", "Съдебният пристав и бае Вуче", "Проста наглед, но дълбока философия", "Различията между тях и нас", "Историята узнава всичко" и мн. др. Печалните му констатации го отвеждат към историческа аналогия с мрачните Ботеви прозрения в "Зададе се облак тъмен", когато описва разединението и противоборствата в българското общество: "Омразата сви гнездо в бъдещето на България. Насилията на властника и усилията на подвластния влязоха в борба и тази борба донесе скръб и злощастие в българската земя"³⁴. Тр. Кунев репродуцира лайтмотива на опозиционната журналистика, но той се потвърждава във всеки брой на "зеленото знаме" и с конкретни свидетелства. Другата основна тема в СДКК е за комунистическия терор и политическото насилие над другомислещия и над опозицията като цяло. Глас на протест и разобличение за концлагера "Росица", за всекидневните побоища, заплахи и тормоз над сдружените земеделци из цялата страна звучи всекидневно във фейлетоните: "Оръдията на Антон Югов", "Едно красноречиво писмо", "Една кратичка басня", "Те искат да бъдем непременно щастливи", "Кой приема отговорност за този позор?", "Долу клеветниците! Да живее правителството!", "Плевен-градът на славата и на позора", "Дон Кихот Български" и пр. Всяка от злободневните теми се учленява многократно в тър­сене на синтезиран изказ, докато се превръне в запомняща се афористична кон­струкция от рода на "Политически гатанки." За лагерите тя звучи така:"Много хора имаше, / де ги, кам ги - няма ги / що е това? - Поправителен концлагер."

Отстоявайки политиката на БЗНС /н. п. /и интересите на селото, рубриката СДКК дава отпор на апетитите на комунистите към земята и собствеността на българския селянин. За автора това е посегателство към най-святото в душевността на селяка - обичта към земята - и пречупване на вродените му добродетели и човешко достойнство. Той разобличава тази грабителска и демагогска политика, дълбоко чужда на психологията на народа ни, с омерзение осмива вероломството на управниците, които се стремят с насилие да го превърнат в "каша, удобна да се влее в чужд калъп." За него това са хора, дълбоко чужди на българското битие, фанатизирани "дервиши, " които повече от 20 години са живяли в чужди страни и затова нехаят за самобитните ценности и традиции на народа. ("Изявленията на г. Добри Терпешев", "Кооперативната вярност на Кумица лисица", "Басня за усърдното магаре", "Ако възкръснеше Стамболийски", "Какво не обича българският народ"и пр.)

Темата за насилствената колективизация на земята по примера на съветските колхози е една от най-болезнените в прозата на Тр. Кунев, появява се непре­станно в различни жанрови вариации. Особено красноречиви са диалозите в "Чиста сметка - добри приятели " и "Този и Онзи", където се очертава карти-

⁴⁴ Кунев Трифон. "Историята узнава всичко. От Песни до Ситни дребни..." С. 1993 г., с. 393

 

 

 

ната на конфронтация между комунисти и земеделски труженици. Авторският глас се препокрива с гласа на селяка, публицистичният субект се скрива, а изреченото се възприема като позиция на селото, обобщеният образ е персонализиран чрез едноличен показателен деикт "Онзи": "Аз съм се хранил без колхози хиляда години - добър е Господ да храня и себе си и тебе още хиляда - без колхози" или "Слушай, злоправний хлапако - аз не чувствувам доброто ти, но ясно виждам шмайзери и насилие. От пиперка сладост и от шмайзер добро не може нито да се получи, нито да се очаква." Такива са простите и афористични отговори на "великия чичо" срещу грубите обиди и закани, отправяни от "Този", |който с насилие иска да преобърне живота и да унищожи традициите му. Може  дълго да се разсъждава дали в напрегнатата динамика на събитията, в разгара на политическите вражди и полемики, публицистичната проза само отразява и следва реалността, или напротив, допълнително я подклажда и генерира в нея нови напрежения. Но и двете антагонистични идейно-тематични насоки, пози­циите на отбрана или нападение, са адекватни проекции на опасните въртопи, в които се дави и умира гражданското общество в България през 1945-47 г.

Тр. Куневите фейлетони обрисуват негативния морален облик на новите управници - в битката за власт и надмощие изплува духовната нищета на комуни­стическия функционер, бил той върховният диктатор, регент, или редови кариерист, партиен апаратчик. Зад демагогията и кресливата патетика на доктринерската фразеология старият мъдрец сочи делата и чрез тях демаскира думи­те, зад които се крие властолюбие, алчност, користолюбие, кариеризъм. В голям брой статии, фейлетони и басни от СДКК на прицел са привилегиите, грандоманията, демагогските лъжи на комунистическите водачи, на новоизлюпените партийци и отцепниците-ренегати от старите партии. "Речта на г. Георги Димитров", "Какво се влачи след опозицията?", "Моралът на г. Васил Коларов", "Модерната съдба на вечния Юда", "Ако бях регент", "Политически аферисти от висок стил", "Имало е времена по-тежки, но толкова подли - никога", "Галерия на многоръките млекопитагощи", "Дочоулу и Гочоолу са вече проста работа", "Челядта на бай Ганя", "Внукът на бай Ганя тържествува", "Из дневника на Гуньо Гъсков", "Политически клакьори", "Новите парламентарни лъвове", "Какво не трябва да забравят големците", "Моралът на тоз, който иска да управлява", и др. експонират необятна карикатурна га­ лерия, мрачен паноптикум в който се подреждат чудовищата на диктаторския режим, застинали в ораторски пози и параноична изстъпленост. Тук е предречено и е провидяно всичко, което ще се стовари върху главата на народа ни в следващия половин век, съвсем вярно е портретувана и изложена на показ същността на тънката социална приелойка, окопала се във властта с помощта на съветския шмайзер и терора.;

Не е подозирал Тр. Кунев отмъстителността на властолюбивата сталинска креатура, за да си позволи да отговори на злобните закани против легалната 

 

опозиция по следния начин: "Дължим обаче една малка поправка на другаря Г. Димитров: това, което той е видял да се влачи, не е разпасан пояс, а червата на българската свобода. Кой я удари с нож в корема - за това друг път."⁴⁵ Докато социалдемократите от в. "Свободен народ" все още виждат в бившите си съюзници "съвременните якобинци", то "Камиларят" им отнема честта на подобна историческа и идейна корелация, и надниква дълбоко в в скритата им мотивация, където разпознава не принципи и идеология, а нрава на паразита, вкопчен в привилегиите и келепира, произтичащи от властта. След документално-точните изобличения с имена и цифри, фейлетонистът им посвещава саркасти­чна, но непреходна гатанка: "Накривило капа, / от три места лапа - що е това? - / активизиран партиец"⁴⁶ Още тогава е посочил и влечението към самообо-жествяване и парвенюшката грандомания на управляващата върхушка - тези уж атеисти, щом се покажат някъде, започват да вият фабричните сирени, свикват се под строй френетични митинги. Сатиричният мотив в "Шуменските сирени и децата" се извежда от диалога като композиционен стожер - в доверителната интонация и непринудена размяна на реплики между автор и очевидец се постига множественост на впечатленията, а оттам на внушението, че комунистите са новите царе на държавата и налагат на народа идолопоклонство. Както всяко друго и това действие се санкционира чрез пословица, изречена сякаш не от автора, а от обикновения българин на улицата. Подобна техника за оценка на текущото е аналог на Алековата фейлетонна традиция от "Що значи народът ликува", още повече, че е налице и междутекстова връзка - сравнението със "салтанатите" на цар Фердинанд, далеч надхвърлени от противниците на монар­хията. Този похват на цитиране и аналогии - идейно-смислови, образни, текстуални - е основен за фейлетонната поетика на Тр. Кунев. По този път в неговите "камилчета" трайно се настанява един знаков образ за литературната класика - на Алековия герой бай Ганьо. Авторът извършва една наглед проста операция-трансформира национално-идентификационния индекс на образа в политико-идеологически. На композиционно и текстово равнище нещата също са пряко преносни и повторяеми - първо се цитират, а след това и перефразират репликите на бай Ганьо като се заменят оригиналите с понятия от съвременния политически лексикон. Особено ясно е изразен принципът на аналогиите във фейлетона "Внукът на бай Ганьо тържествува". Така вместо към чуждите кру­ши, внуците на Алековия герой лакомо посягат към държавните служби. Внушението за тъждественост между популярния литературен тип и съвремен­ната "челяд" фейлетонистът постига чрез привнасяне на образни и речеви инварианти, като инструменти на сатиричното изображение. Ето как изглежда моделът на перефразираните съответствия: "Я, служби ли? Много хубави служ-

⁴⁵ Тр. Кунев. Какво се влачи след опозицията. СДКК. В: Цит. съч., с 375

⁴⁶ Тр. Кунев. "Политически гатанки"; Моралът на тоз, който управлява. В: цит. съч., с 349 и с. 501

 

 

 

би! Я да видим мога ли да заема една, тъй както съм в Офето?" Строежът на фразата и нейната интонираност са достатъчни за възприемането й като обща идентификация за образните обекти в двата авторски текста. И новите ганьовски издънки носят келепирджийския нрав и нахалните маниери на своя предшественик, но имат по-мащабни цели - да обсебят цялата държава като зряла круша и да я превърнат в своя бащиния, както и го сториха. Аналогиите между обществената ситуация в края на 19 в. и средата на 20-я век, между героите на деня| тогава и сега, рефлектират в композирането на фейлетона /монолог или диалог/, на нивото на речта и синтактичната ритмика, при сравняване на характерите, на жестовете и целите на бай Ганьо и неговите наследници. Целта на автора е да покаже, че зад помпозните идеологически фрази и партизанската реторика се крият безогледен прагматизъм и примитивни инстинкти на властолюбие, алч­ност, егоизъм и користолюбие, които имат подобия в обществената практика и  нрави и в предишни времена. Неизчерпаемата мобилност на този социален и психологически тип - "тенджеролюбивия хитрец", както Тр. Кунев го нарича,  му помага да се нагоди към всяка "революционна" ситуация. В крайна сметка авторът не се отдалечава от семантиката на литературния първообраз, но я допълва и разширява, както в хоризонталните, така и във вертикалните й аспекти. В следващата историческа фаза, след нови 50 години, ще го срещнем в образа на яростен антикомунист и активист на противоположна политическа сила, но със същите апетити и с още по-рафинирани методи на грабежа. Героите на келепира се множат в исторически план, но остават все същите в психическо и етиологическо отношение - менят се само средствата, с които се домогват до голямата аванта. Фейлетоните на Тр. Кунев репродуцират литературното и со­циалното битие на Алековия герой в нова историческа модификация, но подчертават константното в новите, в предишните и в бъдещите му проявления. С второстепенно значение се оказва фактът, че в дадения момент Внуците са изгладнелите по планини и затвори комунистически партизани. Героят на бъл­гарското лихо битие е носител на всеобщия модус в етнохарактерологията - а той е всепобеждаващата агресия на посредствеността, склонността към демагогия, стремежа да се живее лесно и наготово, не като се работи, а като законно се краде. Това доказва обективният прочит на Тр. Куневата проза, макар тя да си поставя много по-стеснени цели, продиктувани от конюнктурата на деня. Нейните надвремеви и надисторични съдържания, както и точните социо-психоложки наблюдения, типологически я съотнасят към корпуса от емблематични текстове на националната литература. Разпознаването на своето място в родната политическа традиция от страна на автора и себеполагането в контек­ста на националната култура (до Алеко и неговата класическа творба), също са аргумент в тази насока.

Без да бъдат пряко назовани, героите на СДКК се разпознават сами и силно засегнати, излизат на арената, готови за саморазправа с автора. Историята с

 

Алеко и неговия герой, портретувана от класика на карикатурата Илия Бешков, се повтаря във всичките й аспекти - литературни, политико-социални, личност­ни и събитийни. На 26. XII. 1945 г. Трфон Кунев получава призовка от прокурора при Софийски областен съд Шумков, с която се иска в срок от 10 дни авторът да представи доказателства за изнесеното във фейлетона "Челядта на бай Ганя Балкански". Отговорът е достоен за него