ТРИФОН КУНЕВ

Досие "Камиларя"- 1925-1954 г.

Кавалджията

Първото ми запознанство с Трифон Кунев бе през 1987 г. по старинни снимки, запазени в инсти­тутския архив, заедно с портретите на други забра­вени писателски имена като Ботьо Савов, Йордан

Бадев, Райко Алексиев. Не знаех нищо за биографията или за творчеството на този автор. Така старателно, сякаш завинаги, е бил укрит от моето поколение и заличен от културната памет на България. Но образът от избелелите кадри незабравимо се врязва в съзнанието - красив офицер с разкошна брада, с ласкава синева на очите и високо, интелигентско чело под вълниста кестенява коса. Портретите са от времето на балканските войни, когато е бил командир на 12-та Лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение¹. Веднага се набива в очи расовата хубост и откритост на това лице, носещо отпечатък на забравено отдавна рицарство. Още съвременниците са виждали в него чистата расова кви­нтесенция², представителния образ на етнотипа. И друго го отличава от портретите на творците от началото на века - особената ведрина на израза и леката ирония, стаена в бръчиците около очите, издаващи доброжелателност и снизхождение към околния свят. Нищо в спокойния, мъжествен образ не напо­мня за напрегнатите черти и тежкия поглед на Пенчо Славейков и П. Яворов, за предизвикателната обреченост в израза на Гео Милев или скритата сиротност в очите на Дебелянов. В този портрет са съчетани слънчевите, хедонистки черти

 

 ¹ Спомен на Симеон Радев. "Моите другари от кафене "България и казиното" В: Юбилеен лист Трифон Кунев. 110 г. от рождението му. (Адютант на Т. Кунев през Балкан­ската война е журналиста хуморист Борис Руменов - Борю Зевзека, убит след 9..ІХ. 1944 г.)

² П. Пенев. Трифон Кунев. По случай 60 год. от рождението му. В Юбилеен лист, 1990 г. "Със снажната си фигура, излъчваща мъжествена сила, той напомня на ония стари българи от изворите на Златна Панега, които ни робство, ни чуждо злато, ни тежък ярем сломиха."

 

на етноса - пантеизъм, виталност, любвеобилие, заедно с чувството за хумор и скептицизма, присъщи на фолклорния присмехулник и зевзек - това са качест­ва, неприсъщи за мрачния български гений, но присъщи на поета от Мизия. Дори голямата любов на живота му с красивата рускиня Маша Крьшова не е трагична, а споделена и щастлива, макар и обречена от съдбата³.

По капризната воля на случая пътуването ми към света на Трифон Кунев завърши в родното му село Ъглен, гальовно заъглено от някога пълноводната река Вит и обрамчено от венеца на гористи ридове. Тогава видях вечно течащата вода със зелени сенки и потайни трептения в хладните си подмоли. Тя е подвижна пространствена ос на една импресионистична вселена, в която се интерферират лъченията на всички космогонни начала и човекът живее в съзвучие с несъзнатите повици на великата природа. В това закриляно пространство атавистичното е още живо и осезаемо и властно обгръща човека с могъщото си дихание. Тъмните сокове на чернозема и прозрачното водно начало, тайнствен шепот на кориите, свирни на смоци и славеи, златистоопалови жита и свежозелени детелинени ливади в продължение на хилядолетия опоетизират не само релефа, но и духов­ността на хората от този край. Съвсем естествено е тук да се роди един кавалджия и поет, в чиито песни се абсорбира пластиката и поезията на този благословен кът от българската земя. Така обрамчена между гравитациите на отражение и реалност, мигновение и вечност, отминало и сегашно, неподвижност и динамика, между природно и човешко, между дума и образ, поезия и политика, постепенно се оформи рамката, в която трябваше да вместя своята представа за нестандартната личност и бурния житейски път на Трифон Кунев. Настоящият опит е фрагмент от неговата сложна биография, но се надявам да допълни мозай­ката от документални сведения и спомени, посветени на този забравен поет, публицист, политик и шегобиец, чието име тепърва ще заеме достойното си място в българската история и култура.

В богатото мизийско село Ъглен, Луковитско, на 20.11.1880 г. в семейството на Куньо Бояджиев се е родил Трифон Кунев, заедно с още пет братя и една сестра. Бащата е заможен селянин и освен това политикан, член на Стамболовата народно-либерална партия. Бил е умен и почтен човек, щом три пъти е избиран за народен представител - в III-то ВНС, което извиква Фердинанад за княз и в две ОНС. Земеделец, бояджия, воденичар, този буден българин е настоял да изучи всичките си синове, някои в чужбина - и петимата са с висше образование - лекар, инженер, офицер, агроном, юрист, все хора ценни и полезни за младата ни държавност. Това типично за началото на века българско семейство, сякаш е социален микромодел от народопсихологията на Ив. Хаджийски, съчетание на патриархалност и буржоазност, традиция и модерност в причудливото им разминаване и симбиоза. Единият от синовете, Атанас Бояджиев, е министър на

³ Маша Крилова умира през 1930 г. За любовта на Тр. Кунев и  М. Крилова В: Аврамов, Д. Диалог между две култури. С., 1993 г. У проф. Димитър Аврамов се намира част от личния архив на Тр. Кунев.

Трифон Кунев (в средата) с Николай Лилисв и Петко Тодоров

просвещението през 1933-1934 г., докато Трифон е пленникът на музите - при­страстен е към преданията, притчите и свирните на своя роден край. От малък сам си майсторял върбови свирки, а по-късно никога не се разделя с любимия кавал. След 4 години учителстване в родното село и две години след идването му в София, гдето следва право в Софийския университет, през 1905 г. излиза първата му сбирка стихове със заглавие "Песни'', за които проф. Александър Балан⁴ отсъжда, че са "конгениални "на народното творчество. Те не могат и да бъдат други, защото премодулират един свят на нравственост и безпределна красота, който поегьт носи в духа си с всичките му образи и ритуали, вярвания и обичаи, мелодии и багри, радости и неволи. Сборникът пресъздава автентичния етнокосмос, в поетиката му са съхранени фолклорната образност и песенна стилистика, органично споени в силаботонична стихова оркестрация. Мотиви, легенди и сцени от селския живот се вплитат в драматично обагрели или роман­тични пасторални композиции, поставящи акценти върху свенливо-еротичните изживявания на селския човек и върху баладичната съдба на българина в цялост. Не става въпрос за вторична поетизация и стилизация на фолклора, подобно на Пенчо Славейковия модернистичен експеримент, а за ментално пресътворяване на колективния духовен опит и индивидуация на фолклорната художествена стихия. Съвършенно прав е Владимир Василев,⁵ когато твърди, че неговите пес­ни могат спокойно да потънат в морето на народното творчество и никой не би попитал кой е авторът. Рецепцията на много от авторските текстове на "Песни" потвърждава ролята му на медиатор на народностното светозрение –

 

 

навремето те се възприемат и запяват като народни песни ("Ела се вие, превива", "По жътва", "Угар", "Смъртта на Ал. Стамболийски"), влизат в христоматии и читанки и струва ми се, че в един далечен ден отново ще се върнат в спомена на етноса, застрашен от национално и културно обезличаване в процесите на унификация на съвременния свят.

Сега са останали, замлъкнали и осиротяли, единствено потъмнелите кавали и дивните строфи, събрани в представителния том с неговите съчинения, издаден през 1993 г.⁶ Но историята на автора е динамична и интересна, пряко репрезен-тантна на всеобщата племенна съдба. В индивидуалния биографичен разказ се разчитат символики и знаци, даващи ключ към моделите на националното живеене, мироглед и психология. А животът на един писател, политик и общест­веник като Трифон Кунев, извървял разнопосочни географски, социални и творчески превъплъщения и посоки - от селцето до столицата, от Народното събрание до Сливенския затвор, от депутат до затворник, от поет до политик, от изтънчен естет до памфлетист, представлява персонална конкретизация на парадоксалните случвания и неравновесия в развоя на българската литература, ако бъде видяна в нейния широк социокултурен и исторически контекст. Затова смятам, че има смисъл да прибавя към известното досега неизвестните страници и факти, пазени в архивите и в институцията "ДОСИЕ", като паралелна, скрита текстова реалност, съпътстваща индивида като негова сянка през целия му съзнателен живот, а и много след това.

Преди да се гмурне в мътните води на политиката, Трифон Кунев с лекота се включва в културния кипеж на българската столица, макар че идва от далечна и глуха провинция. Нещо повече, бързо и естествено намира мястото си в елитни­те естетски и бохемски кръгове и става спътник на най-известните интелектуални имена в началото на века - Цанко Церковски, Елин Пелин, Пейо Яворов, Симеон Радев, Константин Петканов, Илия Бешков, Сергей Румянцев, Димо Кьорчев, Сирак Скитник, Антон Страшимиров, Ал. Бадабанов, Ал. Божинов, Йосиф Хербст и още толкова други значими творци и общественици. Сътрудничи в прочутия навремето вестник "Българан"и заедно със Симеон Радев е съредактор на в-к "Воля", редактира или публикува в безброй други издания. По това време, от 1905 до 1926 г., разкрива разностранния капацитет на своя талант и създава още две стихосбирки, коренно отличаващи се от първата. Това са "Хризанте­ми" (1907) и "Зарници" (1926), в които доказва възможностите си за естетически превъплъщения и плаща дан на сецесиона в модернистичната естетика.⁷ Но и символистичния канон успява да изпълни с оригинални изразни решения и не-

⁴ Пак там.Василев,

⁵Вл. Песните на Трифон Кунев. Сп. Мисъл, XV, 1905, бр. 8, с. 492-496

 

⁶ Трифон Кунев. От "Песни "до "Ситни дребни като камилчета". Под редакцията на Д. Аврамов и Радой Ралин. С., 1993 г. Оттук нататък ще се отбелязва с цит. съч.

⁷ За поезията на Тр. Кунев вж. Аврамов, Д. Диалог между две култури. Лириката на Трифон Кунев в контекста на своето време. С., 1993, с. 80-156

 

 

подправени скръбнострастни настроения, пандан на мъчително дългия любовен роман с Маша Крьшова. Стиховете от "Хризантеми "⁸ са образец на психологи­ческа лирика, изтъкана от екзистенциални мотиви, призрачни видения и метафи­зичен мрак. В тях витаят вечерно-есенни сенки, преплитат се любов и гибел, битийна безнадеждност и блян по мъртва красота, чува се зова на трансцен-дентното. С тази стихосбирка Тр. Кунев по право се нарежда в плеядата на майсторите на символистичния стих, начело с Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Димитър Бояджиев. От символистичния дял на твор­чеството му за нуждите на този очерк следва да откроим философско-лириче-ската "Автобиография" ("Зарници") и специално една емблематична строфа:

"Пршпома, суета и горко неведение: цветове -

единствени във скръбните долини на живота;

вървя в сърцето си с неясен ек от други светове,

подгонен съм от жажда и подмамен с призрачни миражи;

и ето, низ пустинята ще найда своята Голгота

по тайнствения път на горкото си неведение."

Смислопораждащите синтагми в провидческото стихотворение са няколко, но две от тях фиксират причината и следствието, началото и края в житейския път на поета - "горко неведение "и "Голгота".

Ланчелото

Тр. Кунев ще извърви разстоянието между двете точки на интуитивното лирическо прозрение, защото неговата социално-действена натура и неиз­черпаема виталност естествено го отвеждат в политиката - отначало по стъп­ките на бащата, в народнолибералната партия на Н. Генадиев (стамболовисти) от 1908 до 1919 г. Веднага става един от водещите редактори на партийните вестници "Българска независимост" и "Воля". От страниците на тези издания е принуден да води остра словесна битка с политическите опоненти на своята партия - народняците на Константин Стоилов и демократите на Александър Ма­линов. Замисленият поет на всемирния хаос, на битийната скръб, любовта и смъртта се превъплъщава в опасния публицист Ланчелото⁹ - автор на десетки статии, пародии, политически памфлети, сатирични скици и фейлетони. Малко по-късно, през 1910 г. издава част от тях в отделна книга - прочутото "Конско евангелие на народняците", илюстрирано подобаващо от карикатуриста

⁸ Символистични произведения на Тр. Кунев са включени в най-представителните поетически антологии от началото на века: алм. "Южни цветове" (1907) съст. Д. Кьорчев; "Поетична година" (1920) съст. Ив. Карановски; Млада България" (1922) съст. Ив. Радославов; "Антология на бълг. поезия" (1925) съст. Гео Милев.

⁹ И "Риналдо Риналдини", също псевдоним на Тр. Кунев от този период.

 

Александър Божинов. В публицистично-сатиричния жанр Тр. Кунев разкрива вродени черти на своята литературна дарба - чувство за хумор и остроумие, находчиво пластично-образно виждане, идиоматично богатство и изразителна простота на речта. Тези редки качества се наслагват в руслото на една жанрова традиция, водеща началото си от воюващата публицистика и сатира на Любен Каравелов и Христо Ботев и доразвита до крешчендо от гениалния овчар Заха­ри Стоянов. В родната фейлетонистика словото се подчинява или смесва с политиката, а тя го превръща в поразяващо оръжие, способно да унищожи ав­торитета, честта и кариерата на противника. В тази традиция се воюва безпо-щадно, без оглед на етика и морални задръжки, защото на карта са поставени власт, обществени позиции, а понякога и живота на участниците в политическата схватка. Трифон Кунев се хваща на това безумно хоро, чиято абсурдност и ирационалност намери емблематичното си изображение във фейлетоните на Алеко, а също и в края на века, в паметния "Ъндърграунд" на балканската кино-легенда Емир Костурица. Не мога да си представя по-точна и стилна метафора на балканската политика от онова налудничаво, гротексово хоро на сала, по­тъващ бавно в мъглата като символ на параноичното безсмислие. Зловещата ирония на художествената кинометафора подсказва, че долното, абсурдното, ненормалното е всъщност винаги "отгоре" и е същинската реалност на Балканите и че също тъй е феномен от границите на балканската коекзистенция. Че Трифон Кунев приема правилата на "ъндърграунда" като средство на сатирата и поли­тиката се вижда от всеки пасаж на неговите "конски евангелия". По случайност или поради лингвистична аналогия, почти век преди Костурица, българският сатирик също използва семантичните и конотатни смиели на идиома "юдинско хоро" в съчетание с Ботевска метафорична фигуралност -"върху трупа" на бъл­гарската конституция". В неговото Хоро се навързват реални имена и деяния, свързани с издевателства над правдата, с варварски убийства и беззакония в името на политическите страсти и съперничества, а в крайна сметка обуславящи трагическите съдбини на държавата. Основната сатирична идея обаче се реализира не толкова от достоверността, колкото чрез изразната система, изгра­дена от разнообразни стилови фигури - хиперболи, гротескови деформации, травестии, точни попадения на карикатурния щрих, злъчна ирония или остро­умна подигравка са средствата, с които авторът рисува злокобната буфонада на българския политически водевил. Воден не само от партизански интереси, а и от благородни морални подбуди - да обърне, ако може, посоката, духа и ри­тъма на юдовския политически танец, той постепенно се вживява в ролята на хороводец. Оттук нататък посвещава живота и таланта си на политиката, винаги е сред партийния елит, в постоянните присъствия, винаги е редактор на пар­тийни издания и най-вече автор на колоритни произведения - фейлетони, статии и сатири, които скандализират общественото мнение с неопровержими факти и откровена персонална и котерийна идентификация, с изобличителната си острота и сарказъм.

 

Убийствената мощ на "Евангелията" се дължи на наративната плътност и на разнообразието от подходи към темата. Раздвижени фабулни ситуа­ции, карикатурни алегории, пародиен изразен маниер и богат регистър от речеви пластове, функциониращи като психологически характеристики на героите, превръщат Тр. Куневите произведения в неотразимо средство за атака на противника. Ниският стил на прякорите и прозвищата, уцелващи най-снизяващото качество на фейлетонния образ, също са силен акцент в сатиричния репертоар на писателя. Дори Алеко Константинов не използва подобно раз­нообразие на сатиричната палитра и в своя върхов цикъл "Разни хора, разни идеали", където анонимността е знак за типизация на героите, а сарказмът визира най-мрачните явления в общественото битие. Тр. Кунев не се бои да впрегне всички средства и нюанси на язвителността и окарикатуряването спрямо реални публични имена и институции. Характерни в това отношение са неговите "Политикозоологически издирвания" (Политическите животни в България), където си позволява абсолютна свобода на сатиричното травестиране, пред­ставяйки образи от политическата класа като гротесков терариум. Само един пример от неговия зоополитикон, отнасящ се до писателя Михалаки Георгиев, член на народняшката партия, илюстрира размаха на хиперболата и суифтов-ската мощ на присмеха в т. н. "евангелия": "Хипопотамът от народняшките лесове. Добродушен звяр, който огласява столичните улици със своите пъш-кания. Гласенце пискливо. Глупаво и похотливо животно." За известния училищен деец и секретар на БАН Иван Пеев Плачков хумористът е измислил следната зоометаморфоза: "Плачливият съсел и пеющият кълвач. Това про­скубано пернато, слабо и страхливо, напада приятелите си винаги из заса­да. Обича спирта. Пие и пее, плаща и плаче." Това обаче са безобидни шаржове в сравнение с изображенията в другите заглавия: "Изповедта на изтървания заек", „Монологът на един народняк", "Изповедта на Петроний"и др. Там гротеската се стоварва със страшна сила и приковава обвиняемите на стъбла на позора и порицанието пред очите на цялото общество. Фейлетон