Лазар Дългърски

Четете за автора >>

ПАРАДОКСИ ИЛИ ЗАКОНОМЕРНОСТИ.

 Като гражданин и аз се изкушавам да разсъждавам върху установяващата се българска демокрация. И как да бъде иначе, когато се преминава от една форма на национален живот към друга?

Несъмнено термините „диктатура” и „демокрация” са носители на различни съдържания, които по своя смисъл са противоположни. И ако диктатурата означава обезправяване на личността, то демокрацията разбирам като разбирам като възстановяване на нейните права; утвърждаване свободата ù във всички аспекти на живот; неприкосновеност на собствеността ù, придобита в труд и пестеливост; гарантиране на нейната сигурност и човешко достойнство.

Това състояние в моите преживявания още повече се изостря, като си представя последните петнадесет години, през които демокрацията постоянно ми нашепва, че тя е красива и добра, а диктатурата—жестока и грозна. Демокрация и диктатура! Термини с различно специфично съдържание ли, или с приблизително еднакво съдържание, етикетирано с различни термини? Защото така наречения Преход към демокрация не е ясно доколко е демокрация и доколко—диктатура. Защото лозунгите за демокрация в никакъв случай не изразяват същността на самата демокрация. Защото демокрацията, като лозунги, трябва да се предшества от демокрацията като начин на мислене, на преживяване, на стремеж. Защото в своята дълбока същина, демокрацията изразява социалното осъществяване на Христовото учение.

Истина е, че всеки човек в този смисъл обича демокрацията, но тази обич е валидна в пълнота само като утвърждаващо отношение на хората към него самия, т.е. да проявяват жертвоготовност и търпение, да го подкрепят в постигането на житейски успехи, да го даряват с честност и доброта, да зачитат достойнството му на гражданин. Но да живее в човешката общност, той не може само да получава от нея. Той трябва и да ù дава, да се вълнува колкото със собствените толкова и със социалните очаквания. В противен случай, поведенческите му действия ще носят много въпросителни и сблъсъкът със социалното окръжение ще бъде неизбежен. Ето защо демокрацията изразява исконните интереси на отделната личност, но също така и интересите на човешката общност. Може да се мисли, че постигането на относителна хармония между индивидуалните и социалните очаквания, представлява душата на демокрацията, а принципът „даване-получаване” в естественото си състояние, е неделим. Само неразбирането му от хората води до половинчатото му практикуване, което в крайна сметка може да се смята за извор на всевъзможни обществени катаклизми.

От тази гледна точка, установяващата се българска демокрация като че ли е свързана с жаждата на българина повече да получава, а по-малко да дава. Безхаберието на държавата да търси най-разумно прилагане на принципа „даване—получаване”, изкушава обикновените граждани към действия които са антипод на демокрацията. След като през петнадесетте години на преход към демокрация управляващите екипи разбират и задоволяват предимно собствените си интереси; забравят обещанията с които са спечелили вота на своите избиратели; системно подменят истината с лъжата; проявяват нехайство към корупцията и организираната престъпност; безсрамно използват законотворчеството си за обслужване на бързото и нечестно забогатяване—как обикновените хора да квалифицират болестните властови амбиции на стотиците политически партии?

Демокрация и диктатура!

Ако диктатурата безконтролно се разпореждаше със съдбата на всеки обикновен гражданин; ако убиваше политическите си противници или ги хвърляше в лагери и затвори; ако тя разделяше хората на комунисти, а то значи хора с привилегии, и некомунисти—хора без реална свобода и човешки права и т.н., защо в условията на демокрация хората биват разделяни и противопоставяни на имуществен принцип? Какви са тези схеми на управление, в които етикетирането е различно, а в съдържанието и смисъла на реалния живот е приблизително еднакво? Страх, несигурност, потиснатост, престъпност, беднотия, лъжа, измами, безправие, закрепостеност и пр.—това беше атмосферата на комунистическата диктатура, но строго и честно погледнато, с прибавянето на корупцията и безработицата, същата атмосфера вече петнадесет години в значителна степен се възпроизвежда и в Прехода към демокрация.

Като се има предвид, че „низините винаги вземат пример от върховете”, ще се види, че нашият народ няма как да е практически много извисен в духовно-нравствените си стремежи. Битуването на такива сентенции като „Я не сакам на мене да ми е добре, а на Вуте да му е зле”, говорят за моралните изкривявания, началото на които естествено се съдържат в живота на деформирани авторитети на партийно и държавно равнище. Не случайно, често сред формиращата се богата класа, както и сред самонаричащата се „политическа класа” се чуват фразите:”Богат, защото е умен”,Богат, защото е инициативен и борбен”, „Управлява, защото е способен”. Богат, управник—да, но истинската демокрация ги признава за такива само при наличие на високи професионални-личностни качества и богата духовно-нравствена извисеност. В противен случай, натрупаното богатство непременно ще носи белега на съмнението за далавери, измами, непочтеност, насилие и пр.

Някой може да каже, че Преходът към демокрация неизбежно е труден и мъчителен процес. Но, питам се аз, защо управляващите екипи, с малки изключения, през изтеклите петнадесет години, не проявяват явна загриженост за гарантиране на българина както политическа така и на икономическа свобода? И какъв отговор може да се даде на оня човек, който по време на комунистическата диктатура е получил ужасяващите рани на обезличаването, а сега получава и убийствените рани на икономическата зависимост и липсата на утрешен ден?

Може би след още петнадесет години нещата у нас ще придобият романтичен и социален и индивидуален профил; може би нашият народ ще заживее в оптимистична перспектива, а пролетният подем ще заличи измръзванията през тоталитарната зима.

Да, може би!

Но за сега в душата остава мъглата на Прехода към демокрация и питането за особеностите на днешния ден, да ли са негови ПАРАДОКСИ ИЛИ СА ЗАКОНОМЕРНОСТИ!!!

▲▲▲