ИЗ МИНАЛОТО НА БЪЛГАРИЯ

ВРЪЗКИТЕ НА EДНО  ФРЕНСКО СЕМЕЙСТВО С НЯКОИ БЪЛГАРСКИ СТУДЕНТИ

 Тончо КАРАБУЛКОВ  

    Това  семейство е известно на много българи. В продължение на десетки години в неговия парижки дом са отядали, на обед или на вечеря, или просто за да си кажат « бонжур » не един и двама български студенти. Друг път пък техни близки, дошли да ги споходят в Париж.

    Това  семейство стана още по-известно на българската общественост с книгата, която написа за Никола Петков - след обесването му на 23 септември, 1947 година. Защото от всички познати българи преминали през този парижки дом, то беше запазило най-мил и скъп спомен за него. За Никола, за техния « Коли », както го  наричала някога малката Сабин - още от първия ден на тяхното зяпознанство, когато последният Петков  дошел да следва право в Париж.

    В далечната 1910 година.

    « Аферата Петков » ! « Делото Петков » !

    Книгата под това заглавие, която написаха в 1948 година журналистите Пол Верние и Жан Бернар-Дьорон, разказва не само епопеята на Петков, но индиректно  и историята на това особено българо-френско приятелство. Впечатленията на двамата автори са от първа ръка. Защото те са именно връзката, френското семейство, за което става дума : Жан Бернар-Дьрон, бащата, и Пол Верние, съпругът на Сабин, с която имах щастието да се запозная по-късно.

    Книгата на тези двама автори е ценен и незаменим документ за една изключителна по своята жестокост епоха. Събитията, които се описват посредством живота, борбата и обесването на Никола Петков  носят отпечатъка на трагичното време на целия Двадесети век. Още по-ценното в нея е хладната преценка на авторите за Никола Петков. Защото  тя не бе написана от  съмишленици или  от българи, за да очакваме снизхождение и прекален патриотизъм. Не, книгата « Делото Петков » представя семейство Петкови, Петко и Никола, от първия ден на тяхното пристигане в Париж. И съвсем естествено ни връща в годините 1947-1948, в онзи напрегнат следвоенен период, когато светът току-що излизаше от кошмарите на Втората световна война, но когато може би се насочваше лудешки вече към още по-страшните кошмари на  третата световна война.

*     *     *

*

  Много българи знаят,  че в началото на Двадесетия век Никола Петков е учил като студент  в Париж. Тогава тук се намирали  значителен брой български студенти – синове и дъщери на по-имотните българи. Позната е също голямата  му любов и привързаност към френския език и култура,  към Франция изобщо. Тогава още не e било на мода да се казва, че човек може да има две родини. Но Никола Петков е може би един от първите, за когото тези думи могат да бъдат изречени с цялата си същност и значение. Без това да накърнява ни най-малко любовта му към България и към всичко родно и свидно.

    Темата за присъствието на Никола Петков във Франция, като студент и като политически емигрант ме  занимава отдавна. Преди тридесет години написах по същия въпрос серия статии в сп. « Бъдеще », излизащо  в Париж, по-късно подготвих нова серия, която беше предадена по радио « Свободна Европа ». Най-сетне, преди осем години публикувах малка книга на темата, която озаглавих : « Никола Петков в Париж – документално проучване ». Също и пиеса под заглавие : Аз няма да бъда жив, но България ще бъде свободна !, в която се опитах да предам последните минути от живота му.

    Тук искам да се върна отново към онези далечни  години и да припомня   известни връзки на някои български студенти от края на 19-я и началото на 20-я в. с цитираното по-горе семейство. Нека да подчертая,  че моите впечатления не са почерпени от книгите, а от очевидци и от преки свидетели. И най-вече от разказа, от документи и писма оставени ми на разположение от покойната днес г-жа Сабин (Анн-Сабин) Бернар-Дьорон, дъщеря и съпруга на авторите на  книгата « Делото Петков ». Сабин остана вярна приятелка и гореща почитателка на Никола Петков до последния  час от живота си.

    Когато се запознах с нея, тя току-що прехвърляше седемдесетте години. Беше още жизнена, макар и да чувствуваше вече пристъпите на старостта. Особено ù тежеше изневярата на паметта, която понякога лукаво се промъкваше в нейните разкази. Но не в разказите ù за Никола Петков – там нейната памет оставаше свежа, както в първия ден. Просто, някои дати в дългия ù живот добиваха по-несигурни очертания. Живееше сама в удобен апартамент без асансьор в центъра на Париж, недалеч от известния Латински квартал - така познат и скъп на Никола Петков и на всички български студенти.

    Сабин беше известна на съидейниците, на приятелите  и на родствениците на Никола Петков. В техния дом бяха идвали в продължение на десетки години  познати френски политици,  деятели от съпротивата по време на  войната, както и вуйчовците на Петков – известните братя Димитър и Никола Ризови, Екатерина, жената на Димитър Петков и майка на Петко и Никола,  Софка, нейната дъщеря, а по-късно и синът на Софка Дими Петков, когато следвал в Париж и когато по-късно дойде в емиграция. Посещавали са я  Ценко Барев и Милка Генадиева, както и д-р Г. М. Димитров, по време на някои от пътуванията си във Франция.

    Моите срещи със Сабин продължиха години наред. В началото в познатия ми вече неин апартамент, а по-късно в домът за възрастни хора, където тя бе принудена да се оттегли. И днес още пазя дълги часове магнетофонни записи от нашите разговори, тема на които беше най-често Никола Петков. Сабин изпитваше истинско удоволствие да се върне години назад и да си припомни времето на своето детство и младост, както и братското си общуване с Никола Петков.

    За щастие, майката на Сабин е описала накратко запознанството си с българските студенти и по-късно с братя Петкови. Само в две страници тя е казала най-същественото.

     «Аз опознах  България и най-вече  българите, струва ми се, към 1891 година, пише тя. Брат ми Фернан, тогава студент по медицина, каза един ден на сестра ми Ган, че се е срещал често в болницата « Шарите » на улица « Жакоб » с един интересен приятел, д-р Стефан Сарафов, който по принцип бе завършил науките си и се специализираше при нашите големи учени. Сарафов беше красив и забележително интелигентен, по-скоро социалист и човеколюбив, въпреки бедното си семейно положение. Майка му беше  вдовица с четири деца… Той не обичаше   Фердинанд Сакс Кобургготски, син на Клементина Орлеанска и внук на Луи-Филип. Фердинанд току-що бе заместил, благодарение на интригите и на волята на майка си, на престола на Княжество България княз Батенберг, най-учтиво прогонен от българския народ. »

    По-нататък Фернанд прибавя, че нейният брат, т. е. бъдещият д-р Когрел, помолил един ден сестра си Ган да кани често на обед и на вечеря д-р Сарафов. Така между младите се завързва едно трайно и продължително приятелство, те спорят по всичко и най-вече по политиката.

    Но един ден д-р Сарафов решава да се върне в България, където да практикува медицината. « Там го очакваха с нетърпение, прибавя Фернанд, но той отказа да стане придворен лекар. Князът и неговият син, по-късно  цар, изпитваха към него, въпреки идеите му, с които си беше тръгнал от Франция, изключително голяма почит. Той лекуваше всички със същата любов към човека, а бедните напълно безплатно. »

    Дали наистина д-р Сарафов е отказал да бъде придворен лекар, както пише Фернанд ? Много по-късно, в 1923 година, когато съобщава за смъртта му, Никола Петков припомня, че Сарафов е бил лекар и на династията. Впрочем, за един лекар това няма толкова голямо значение. Нима лекарят не трябва да лекува и бедни и богати, учени и прости ? Възможно е също и друго : в началото да е отказал, но впоследствие да е приел. Нали всеки има право да промени мнението си !

    Така или иначе , първото писмо от българин,   което открих в тази обилна семейна кореспонденция, бе именно от… същия д-р Стефан Сарафов, известен по-късно столичен лекар и създател на първия санаториум у нас.

    Д-р Стефан Сарафов (1866-1923) е от прочут  великотърновски род. Най-големият му брат Михаил  бил общественик и дипломат, министър на Финансите и пълномошен министър, член на българската делегация по време на подписването на Ньойския договор и автор на редица трудове по статистика и финансии ; другият му брат, Иван, е военен, служи като генерал и в руската армия, където загива негов син. Във Франция д-р Сарафов работил  дълги години в екипа на известния френски лекар, професор и учен Пиер Карл Едуард Потен.

    Писмото на д-р Сарафов носи дата : 22 юни 1895 г. Същата година, в която Алеко Константинов написа  известния на всички ни « Бай Ганю ». Но защо свързвам престоят на българските студенти във Франция с нашия прославен герой ? -   ще  попита някой. Ами защото в някои от тези писма аз откривам именно нещо нашенско, бай-ганювско. Но не и в това първо писмо от д-р Сарафов, написано на безупречен френски език, в което се прокрадва и точна  наблюдателност и тънка ирония.

    Това е също времето, когато Франция и Русия, заплашени от надигащата се мощ на Германия, правят усилие да създадат френско-руски съюз и да изолират лакомата си съседка.

    Както се вижда от писмото адресирано до « госпожица Фернанд », бъдеща майка на Сабин и сестра именно на д-р Когрел, състудент на д-р Сарафов, това е златният месец на френско-руското приятелство. Русия участвувала по онова време в голяма изложба организирана в « Палатата на машините » в Париж, което допринасяло за още по-голямото сближение между двете страни. Ето какво пише по този повод д-р Сарафов.

    « Вашите съюзници, русите, са изложени от няколко дни в « Палатата на машините », където стануват  заедно с конете си, съобщава той на своята кореспондентка. Ще се уплашите, ако ги видите на какви упражнения се отдават… Парижаните забравиха мечките в Зоологическата градина и слоновете… Русите са полудиви и не дават вид, че се забавляват в Париж. По лицата им се чете носталгия по степите.»

    Но по-нататък д-р Сарафов говори със симпатия за русите, които са « откровени и искрени. Истински славяни ! », добавя той. Защото под рунтавите им калпаци  откриваме една « дълбока философия » ! Нашият лекар съжалява само, че на предметите, които продават в Париж, вместо френското « сувенир » не написали руското : « На памят ».

    По същото време, прибавя Фернанд, се намираше в Париж, нещо като политически емигрант, един запален български патриот на име Димитър Ризов.

    А ! Димитър Ризов ! Известен стар конспиратор и заклет враг на Стефан Стамболов. Но нали Стамболов е най-верният политически и личен приятел на Димитър Петков, бащата на Петко и Никола Петкови ? И нали Димитър Петков е женен за Екатерина, сестрата на братя Ризови и майка на  Петкови !... Както се вижда, едни доста заплетени политически и семейни отношения. И с право можем да се запитаме : дали тези заплетени отношения не  предизвикаха  раздялата и разтурянето на семейството на Димитър Петков ?

    Може би някои  читатели си спомнят, че на страниците на сп. "Минало" бе публикувана неотдавна (бр. 3, 2004 г.) моя статия за известната статия на Виктор Юго в защита на българите след баташките кланета в 1876 г. Правейки проучвания тогава за  отгласът  на статията на Юго у нас  аз знаех, че Димитър Ризов е бил един от първите, който я е превел на български. И ето, че разхождайки се тази година по площад « Славейков », аз имах щастието да попадна именно на този превод. Аз държах в ръцете си  оригинала на « Избрани речи и прокламации » от Виктор Юго, преведени на български от Димитър Ризов и издадени от книжарницата на Хр. Олчев в София.

    Издадени в…1896 г. ! По същото време, за което става дума.

    Димитър Ризов бил бунтовна натура. Той обичал конспирациите, обичал да отправя и шумни заплахи срещу Стамболов. Както се разбира от спомените на Фернанд, за него границите не представлявали преграда. Тогава следвал в Лиеж, Белгия, но често се прехвърлял и във Франция.

    Но да се върнем на спомените на Фернанд. Според нея, Димитър Ризов живеел по онова време почти « нелегално » в Париж. Тя обаче го опознала по-добре години по-късно, когато сдобрен с цар Фердинанд той бил назначен за пълномощен министър на България в Рим. Тогава Димитър Ризов бил канен често на обед у тях. Фернанд била вече омъжена за писателя и журналиста Пол Верние. Димитър Ризов, добавя тя в писмото си, беше женен за Босилка, незаконна дъщеря на краля на Черна Гора и сестра на италианската кралица Елена, с която много си приличаха.

    Пак от спомените на Фернанд научаваме, че Никола Ризов, по-малкият брат на Димитър, пристигнал също в Париж. Някъде към 1893 г. У Никола Ризов се забелязвало вече нещо като у бъдещ дипломат, той се представял добре и бил забавен, особено когато се изразявал на френски. Противно на Димитър, обаче, Никола бил по-свободен в отношенията си и не притежавал строгата дисциплина на по-големия си брат.

    Така постепенно парижкият дом на Фернанд, по-сетнешната « Нану» на братя Петкови (умалително от Фернанд), станал удобен и приятен пристан за много български студенти и семейства. Интересно, но в семейната кореспонденция не открих писма от българи  в един период от повече от десет години. Не е изключено да са писали, но писмата да не са стигнали до нас. И въпреки това, изглежда доста странно. Защото по-късно Фернанд е запазила грижливо и най-кратките писъмца и бележки от българи, и най-вече от Никола Петков, който в началото не отдавал особена важност на кореспонденцията си.

    Разбира се,  писмата на Петко и  Никола, на Софка и на  Ризови са многобройни, особено след 1907-1908 г. Но най-вече по време на балканските войни, и по-късно. Противно на Никола, който понякога дава вид, че пише по задължение, Петко по принцип е пространен и в онези години има по-богат език от Никола. Бил е също по-общителен. Докато Никола изглеждал срамежлив и  разсъдлив, вглъбен в себе си. Някъде употребих за него френската дума « ноншалан » - да, Никола изглеждал по онова време ноншалан – т. е. безгрижен и равнодушен. Със сигурност тогава не е имал  още политически амбиции. След убийството на бащата политическата традиция в семейството е трябвало да бъде продължена именно от Петко, от по-големия брат. От Никола се искало само да бъде прилежен студент и да завърши благополучно учението си.

    Да се върнем у нас. Тогава след убийството на Стефан Стамболов най-влиятелният ръководител в партията бил Димитър Петков. Бавно и търпеливо, той растял политически и достигнал до най-високите върхове  в йерархията на управлението. Но политическите убийства в България били станали нещо обикновено. Не избегнал своята участ и Димитър Петков. В един студен мартенски ден на 1907 година той паднал  прострелян на Булевард « Цар Освободител » в София. В този фатален час Димитър Петков  бил заобиколен от двама известни министри: от генерал Михаил Савов,  който по-късно ще бъде пълномощен министър на България в Париж, по време на управлението на Земеделския съюз, както и от министъра на Финансите д-р  Никола Генадиев. Години по-късно Генадиев  също ще стане жертва на политическо убийство.

    Още като младеж Петко, големият син,  бил силно впечатлителна натура. Същевременно бил и волева натура ; общителен и прям. Петко нямало да забрави никога убийството на баща си. Много  по-късно, когато ще се хвърли в решителна битка срещу правителството на професор Цанков, той ще носи простреляната шуба на баща си от трагичния ден на убийството. Като спомен и  символ в борбата.

    След като завършил гимназия, съвсем естествено Петко дошел да продължи образованието си в Париж. Казвам естествено, защото Франция  привличала най-много по онова време българските студенти. Пък  сигурно и такъв е бил съветът  на двамата братя на овдовялата майка.

    Петко пристигнал в Париж в 1908 г. Напълно  нормално, и него насочили към домът на Фернанд. В съвсем кратко време тук  той се почувствувал свободно и естествено.  Петко винаги давал вид, че се чуствува навсякъде свободно. Бил самоуверен, силната му воля блесвала веднага - още при първия контакт.

    В кореспонденцията откривам една пощенска картичка от Петко до малката Сабин, която тогава   била само на четири години. Пощенското  клеймо от София носи дата : 16.9.1909 г. Петко пише няколко любезни думи, както се прави за малко дете. На гърба на картичката са изобразени две български девойки в народни носии. Само за няколко дни Петко изпраща и други картички на семейството. В една от тях той съобщава, че като председателка на Българското дружество за сираците майка му заминала за Солун ; в друга, че се  върнала от Солун.

    В 1910 г. в Париж пристигнал да учи право и Никола. И пак съвсем естествено, и той се свързал със семейството на Сабин. Отседнал (заедно с Петко) в близкия хотел на малката улица « Рю дю Сомрар », в Латинския квартал.

     Този хотел ми е добре известен. Години по-късно аз също живях  в една от  стаите му. Макар че нямах   щастието да уча в някое от големите френски училища, аз познавам Латинския квартал може би по-добре от много  студенти. И днес още обичам да се гмурна в неспокойната  му и вечно жива атмосфера и да се почувствувам отново млад и захласнат пред бъдещето.

    В онези далечни години пътуването в Европа  не било свързано с никакви ограничения ;  нямало  още Шенгенски и други спогодби. Материално, Петкови били осигурени и можели да си позволят лукса да се връщат всяка година в България. Което било трудно за по-голямата част от българските студенти.

    Благодарение на създадените вече трайни френско-български отношения, в този дом не отсядали само български студенти. В семейния албум аз намерих – да си призная, бях изненадан ! – посвещения от Андрея Ляпчев и от писателя Петко Ю. Тодоров. Посвещенията са от един и същ ден – 2 септември 1911 г. Ето какво пише там бъдещият министър-председател на България :

    « Между толкова трудни въпроси има един, който е : кое оказва най-силно влияние върху един народ – расата или неговото минало ? Аз смятам, що се отнася до българския народ, че той дължи повече на римското, византийското и дори на турското владичество, отколкото на славянския си произход. Така си обяснявам топлата близост, която може да почувствува един дунавски селянин в един галски дом. »

    От своя страна Петко Ю. Тодоров добавя :

    « А напуснах Франция, както човек отлита от бащин дом – опиянен от своята младост, с очи препълнени от нежност ;  пожелах да проумея и най-сложните загадки на света и да опозная всичко. Увлечен от неясни образи, от безгранични проекти и от фантастични блянове, аз скитах навсякъде. Петнадесет години по-късно се връщам отново във Франция като под бащин покрив и се наслаждавам на милувките на спомените, на спокойствието и задоволството от всичко, което е ясно, просто и близко. И понеже, госпожо, аз чувствувам отново във вашия дом френското гостоприемство, пожелавам този дом да бъде благословен. »

    Не може да не ни са направили впечатление богатият език и възвишените мисли и на двамата – единият политик, а другият писател. Макар че се връща толкова години по-късно, както сам пише, Петко Тодоров е запазил своя непокътнат и богат  френски език.

    Нека да се потопим отново в тази обширна и толкова интересна кореспонденция.

    В една пощенска картичка от 25.9.1912 Никола известява на френските си приятели, че за момента той се намирал още в казармата в София, защото на фронта нямали нужда от тях. И че ако един ден имал честта да се сражава, той щял да си спомни непременно за фенските си приятели.

    И писмата на Петко са в същия дух. Дух, който на някои ще се стори днес приповдигнат и силно патриотически. Но да си спомним обстановката от онези години : близък бил  още жаркият  ентусиазъм от Освобождението, въпросът за освобождението на Македония и приобщаването ù към България не слизал   от страниците на вестниците. Нека да прибавим и мегаломанското поведение на цар Фердинанд и желанието му да влезе, подобно на Симеон І, като победител в Цариград. Та как няма народът да бъде опиянен от вярата в близката победа !

    Така че, това са  десетки картички и писма от двамата братя, писани понякога през ден,  понякога по-рядко, в които те дават новини за себе си и за семейството, описват настроението на народа, съжаляват че не могат да бъдат в Париж.

    Ровя наслуки в купът от писма и попадам на едно по-обширно и по-лично писмо от Петко. Което носи дата :  7 ноември 1914 г. В него младият човек се разкрива малко по-пълно.

    Получих второто ви писмо, което е пътувало 17 дни, пише Петко до Фернанд. То ми направи  още по-голямо удоволствие от първото. Няма нищо по-солидно от едно дълго, трайно и изпитано приятелство. Трябва преди всичко да ценим миналото, което моята малко революционна натура е готова винаги да осмее. Да отдадем необходимото значение на семейството, да оценим светските отношения, да обичаме красивото и изящното. Да бъдем толерантни и сговорчиви. Вие отворихте сърцето ми, което се беше заключило. Изглежда непонятно, но е така : спомнете си на кой народ и на кое семейство принадлежа.

    Този народ (моят народ) има славно минало, но исторческите нещастия са го направили тъжен, пише по-нататък Петко. Привлича го именно неговото славно минало, но той не е осъществил още националното си единство, сломено от вековни борби. Той е напредничав и иска да догони приятелските  народи, към които историята е била по-щедра.

    И по-нататък :

    Сега подготвям държавния изпит, за да