БЕЗСОЛНИ БРЪТВЕЖИ ЗА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ

 

След настаналата у нас свобода на словото и печата, толкова пишещи се изроиха, че за 15-те години от тогава не стана нищо не интерпретирано и коментирано по начин, стил и посока на кой каквото му хрумне. Защото повечето от тях изпъчват гърди в журналистиката и публицистиката само от жаждата за личностна изява и нямат каквато и да е кауза с обществено значение на която да посветят анемичните си пера.
Това ги тласна към най-лесното, според бедните им представи—МИНАЛОТО, историята, дето като смучеш десетте си пръсти, по десет теми на ден могат да ти пуснат за белия лист…

Не остана здраво и неоспоримо нищо от многолетно установените моменти и дати, святи по значение от тринадесет вековната ни история, от живота, дейността и гибелта на националните ни герои, както и този на всеуважавани от поколенията държавници, обществено-политически и културни дейци.

Техен прицел в последно време е Александър Стамболийски, идеолог и лидер на БЗНС и министър-председател на България от 1919 до 1923 година. Голямото му дело на човек, политик и държавник, дори физическият му ръст открай време са предизвиквали и предизвикват почит и преклонение у нас и в чужбина.

Но, както, за съжаление, също открай време у нас и завистлива язвителност и одумки от негодните за честна дума и оценка. Всеки анекдот, прикачван от политическите му противници в миналото, сега тези дребни душици го изравят от нафталина на забвението и представят като непременно състояла се истина.

Преди месец, във в-к Труд се появи едно антрефиле под тлъстото заглавие “Стамболийски не прощава обидите”. То ни уведомява за нещо, което някой е току що изсмукал от средния си пръст.

На някакво тържество на наши учащи се в Германия през 1903 г., когато и той следва в Хале, при последвалото разпиване, Стамболийски, (като пълен въздържател) пийвал само лимонада. Това ядосало някои от колегите му и те го “изгонили от тържеството под предлог, че ще гледа сеир после на другите, които пиели алкохол”. Той обаче проявил такова злопаметство, че чак през 1921 г., като министър-председател, съдействал да бъде даден под съд единият от тези, обвинен за извършени митнически измами.

Иди че проверявай сега станало ли е това през 1903 година, вярно ли е това през 1921 година и защо сега, след 84 години се превръща в пръски кал върху името на големия човек и българин?

Пред мен е броят от 12.01.2005 г. на същия вестник. Вече на половин страница, под заглавие:”Влюбеният Стамболийски вдигнал мост зарад изгората си”, касаещ големият железен мост над Искър при гара Реброво, Софийско—построен по времето на земеделското управление, 1921-1922 г.

Тук авторите, М.Ганев и С.Найденов, изнасят на показ твърде наивният и безсолен анекдот, че в с. Батулия, което е от другата страна на Искър, Стамболийски имал любов с някаква Пенка, попска дъщеря, при която едва ли не ден по ден дохождал с влак и през реката го прекарвал някакъв пиян лодкар за да отиде при “изгората” си. По “данните на авторите влюбеният веднъж цамбурнал във водата и тога се зарекъл да построи там мост да безпрепяствено да отива при тази Пенка. Мостът бил наистина построен и затова и наречен “Пенкин мост”…

Каква е истината по тази нова шепа кал върху един толкова светъл образ? Мисля, че съм в правото да я изнеса аз, защото родното ми село е съседно на Батулия и аз и до днес отивам там минавайки по този мост.

Железнопътната линия София-Мездра, през Искърския пролом, е прокарана в края на 19 век, към 1891 г., от италиански инвеститори и инженери. Тя лъкатуши покрай Искър, но от гара Луково и Реброво та чак до гара Своге линията върви по левия бряг на реката. Срещу гара Реброво, като десен приток в река Искър се влива Батулийската река и на 4 км. срещу течението е и самото село Батулия. Нагоре, към връх Мургаш, реката се раздвоява и в широкият й водосборен район са разтирени махалите на колибарските села:Буковец, Оградище, Бакьово, Огоя, Ябланица и част от землищата на селата Брезов дол и Осеновлак, всичките в Свогенската община.

Успоредно с прокарването на линията, която върви през непристъпни места и с много тунели, е прокаран и сухоземен път по който да да се докарват строителните материали за линията.

Срещу гара Реброво, сухоземният път е по отсрещният бряг, т.е. от към с. Батулия, с отклонение и за това “Пенкино” село. Макар не асфалтирано, както е сега, освен за каруци и камиони, движели са се и леки автомобили, какъвто един министър-председател, както се знае, е имал. Къде отива в такъв случай твърдението за идването му с влака, сядането в ладията (Лодка еднодръвка), дърпана от отсрещния бряг с въжета за да търси из колибарското (тогава и сега) село своята “изгора”, вместо да я вземе, например, за своя секретарка при себе си?

И тук идваме до самата същност на въпроса. Министъра на земеделието в кабинета Стамболийски, Петър Янев, по сигнал на местни съидейници, обходил посочените по-горе села и се стъписал от “мизерния живот на тези чудесни балканджии” и в два подлистника на тогавашния официоз “Земеделско знаме” сочи като единствен изход свързването им с жп линията “за да могат да провождат каквото произвеждат и да си набавят каквото нямат”, за което е нужен преди всичко мост на Искър при гара Реброво.

Само след месец започнал строежа му защото открили че в казармите на Първи и Шести пехотни полкове в София били складирани частите на мост докаран от нашите войски при оттеглянето си от Сърбия и Македония през войната. Но, при завършването на строежа се явило нещо непредвидено. Остра нота от сръбското правителство че мостът, макар и построен от българите, трябва да се върне там защото като победена страна нямаме право да го вземаме.

Тогава Стамболийски, чрез идеята за Южнославянска федерация, бил в добри отношения със сръбския посланик в София и го поканил да отиде, заедно с министър П.Янев и други, на тържественото откриване на моста. По инструкция на властите, местното население посрещнало посланика с хляб и сол, вдигнали го на ръце, със заучените викове:”Братство-единство” и “Ми смо с вама, ви со нама!” и го носели, окичен с венец от здравец и горски цветя. Разчувствал се и той, застанал на моста и прогласил:

--Брача Бугаре, брача словене, и овде као и онамо, свим нашим льудима он йе потребан! Нек постой овде као знатан догаджай нашим зайедничким жельама о федерацию! (П.Огойски—Книга за село Огоя, С.,1977, стр. 123).

Останал си моста за радост на балканджиите, но след деветоюнския преврат цанковистките превратаджии не намирали нито един свой привърженик там. Всички се вдигали на бунт срещу тях.

Тогава пропагандните им централи лансирали измислицата за поповата Пенка за да доказват че за нея, а не за бедните планинци е построен моста.

Въэмутителна е лекотата с която се показва такова оскърбително отношение към наши държавници, което руши не само престижа на определена политическа сила, но и моралните устои на и без това рехавото ни общество.

КОМУ Е ОТ ПОЛЗА ТОВА !

 

Чепинци, 20.01.2005 г.