инж. Мато Коритски

01.01.2007

МЕДИЦИНСКИТЕ СЕСТРИ И ЛИБИЙСКОТО „ПРАВОСЪДИЕ”

Осем години тече една пародия на правосъдие срещу няколко беззащитни и не защитавани български медицински сестри обвинени в най-невъобразимото престъпление на медици срещу деца. През всичките тези години нашата общественост беше приспивана от държавата и медиите че, видите ли, либийското правосъдие не ще приеме подобна инсценировка от либийската държава и ще освободи сестрите. Всуе!

Крайно време е да размислим как се стигна до вече истинското отвратително престъпление на либийската държава спрямо жени дошли в Либия за да изкарат хляба си, но и да се грижат за болни и то деца.

Време е, също така, нашето правителство и общество да кажат какво са направили до сега за защитата на българските граждани в Либия, за подсъдимите, но и за няколкото хиляди българи работещи в Либия.

Как са били информирани правителствата на Иван Костов, Симеон Сакскобурготски и Станишев от нашето посолство в Либия и от Националната Разузнавателна служба? Има ли пропуски в тяхната работа? Правилна ли е била политиката на правителството, политика на „снишаване” и прокламирано доверие в Либийското правосъдие? Какви бяха тези „братски” посещения на президента Първанов и няколкото посещения на външния министър Паси? При отменението на санкциите на ООН срещу Либия България беше временен член на Съвета за Сигурност и заедно с Великобритания предложиха тази отмяна. Но Великобритания беше вече получила от Либия обезщетение за атентата в Локърби, Франция-за атентата в Африка! Поискала ли е нещо България от Либия тогава? С какво тези атентати извършени от Либийската терористична държава са по-ужасни от скроения процес срещу невинни? С какво вчера обесения Садам е по-престъпен от Кадафи, лудия диктатор на терористична държава? След терористичен атентат в дискотека в Мюнхен САЩ извършиха наказателна бомбардировка в Либия, а когато става въпрос за българи международната общност се задоволява с общи приказки и усилено се подготвят тлъсти търговски договори!

Как е възможно обикновени медицински сестри да извършат подобни престъпления в болница чиито висш персонал-старши сестри, практикуващи лекари, директори на детска клиника и болница, министър на народното здраве нищо не са „забелязали”, никой от тях не е подведен под отговорност и само Либийският контра-шпионаж е открил „престъпниците”, подложил ги е на изтезания и те са „признали”? Лъхва ме спомена за арестуваните през януари 1953 г. Сталинови лекари-всички евреи, които също „признаха” че са готвили да убият съветските водачи и само навременната смърт на Сталин ги спаси от „съветското правосъдие”. Ликуващите либийци при произнасянето на смъртните присъди ми напомнят за яростните тълпи пред българските съдилища които бълваха „смърт! смърт!” при процесите на Народния съд, на Никола Петков, на Трайчо Костов и колко още! Либийското „правосъдие” е подобно на Социалистическото „правосъдие”, дори и на сегашното наше правосъдие (по услужливото си подчинение към силните-власт и „бизнес”), така че наглостта, лицемерието и безотговорността на нашите управници е безмерна когато признават либийското правосъдие за достойно и очакваха от него правда, а вътрешно се надяваха че ще могат да постигнат някаква комбина с Кадафи за да спасят сестрите и особено да спасят себе си от народния гняв при изпълнението на смъртните им присъди.

България е малка страна. Тя не може да си позволи това което САЩ и ООН направиха против Либия. Но може и е длъжна да заяви че никога и на никаква цена няма да приеме каквото и да е съдебно решение на Либийски съд относно медицинските сестри, че нейната по-нататъшна външна политика ще се определя от това кой и с какво е помогнал на нашите сестри в тяхното изпитание. Те трябва да бъдат освободени и обезщетени за осемгодишното им задържане в затвора и за изтърпяването на изтезания.

Не е сигурно че България е изчерпала всички свои възможности за натиск върху Либия. Делото срещу изтезателите на сестрите, изискването за уреждане на Либийския дълг към България, бойкот на либийските транспортни компании по море и въздух, договаряне със страните чиито граждани работят в Либия за общо становище по правната им защита и най-важното-позив към Европейския съюз да се намеси със всичките свои възможности, позив към ООН за нарушаването на човешките права от Либия. Особено важно е страната да не се ангажира с прекомерно голямо участие във финансирането на лекуването на либийските болни от спин деца, което би означавало някакво косвено признание за наша отговорност в проблема.

Това което се случи във Франция с капитан Драйфус, в началото на ХХ век трябва и може да раздели, но този път света, на защитници на несправедливо обвинявани хора и на защитници на една феодална диктатура за която правосъдието е слуга на насилието, а гражданина е пленник на зле разбрани държавни интереси. Изходът от този конфликт ще докаже да ли защитата на човешките права е наложена в целия свят или все още е привилегия на само една малка част от него.

Към несправедливо осъдените български медицински сестри над които витае смъртна опасност ние отправяме в тези празнични дни братски вик:”Не сте сами!”

Пловдив, 1 януари 2007 г.