Тодоров Коста 13.07.1889-11.01.1947)
Завръща се в София. Пише във в-к Балканска трибуна. Заплашен със затвор той заминава за Брюксел, изпраща кореспонденции в руски вестници и следва право. През 1914 г. се записва доброволец в Чуждестранния Легион, където се запознава с белогвардейския офицер Владимир Лебедев (след деветоюнския преврат той публикува „В страната на розите... и кръвта”) и участва в сраженията срещу германците. Награден е с орден за храброст и кавалер на Почетния легион. След влизането на България във войната на страната на Централните сили е изпратен на Солунския фронт. Ген. Сарай го натоварва с тайната мисия да замине за българската Главна квартира с условия за сепаративен мир. Арестуван е в кабинета на ген. Жостов и обвинен в измяна, но на 15.09.1916 г. е осъден на 3 1/2 г. само за неявяване в армията при мобилизацията. В Централния затвор се свързва с осъдените анти-германски политици и особено с Ал. Стамболийски. Освободен е на 07.10.1918 г. Издава сп. „Сила”. На 23.06.1919 г. се жени за Надежда Узунова, видна цигуларка, 1920 г. имат син Кирил (негова дъщеря е певицата Камелия Тодорова), а 1922 г. дъщеря Татяна. Т. Теодоров го изпраща в Париж да ръководи пропагандата в полза на България, по-късно Стамболийски го назначава за генерален секретар на българската делегация по сключването на мира. И той, както Петкови, посещава салона на г-жа Менар-Дориан. Назначен е за пълномощен министър от Михаил Маджаров и по-късно за помощник главен секретар на МВнР и посланик в Белград. Пише редовно във в-к Победа. Заедно със Стамболийски ръководи външната политика на земеделското правителство, участва в международни конференции и е български представител в Обществото на Народите, но не е член на БЗНС - “Ще стана член на Съюза, когато излезете в опозиция”. Деветоюнският преврат го заварва в Швейцария. Подава си оставката и участва активно, заедно с Райко Даскалов и Ал. Оббов в отпора срещу деветоюнското правителство и в организацията на земеделската емиграция в Югославия. Работи като карикатурист за няколко европейски вестника. Поради забрана на жена му и децата му да дойдат при него в Париж заплашва министъра на външните работи с разстрел и те са пуснати като се настаняват близо до Париж. Посещава Москва през януари 1924 г. (но не споменава, че Стефан Цанов го е придружавал) и води неуспешни преговори с Г. Димитров и В. Коларов за обща борба срещу деветоюнците и участието на земеделците в Селския Интернационал на Коминтерна. Участва в свалянето на фан Ноли в помощ на Ахмед Зогу, 1924 г. В ръководната четворка на Задграничното Р-во на БЗНС се разбира с Оббов против Хр. Стоянов и Н. Атанасов, които са за сътрудничество с комунистите и дори, според него, поддържат тайни връзки с тях.
Взема участие в
организацията на защитата на Георги Димитров по време на Лайпцигския
процес и подпомага парично майка му. Ранен е с нож по време на
агитация в Лом. Дружи с Мишел Михайлов. Напуска страната след
преврата на 19 май. Установява се в Марсилия и с шурея си отваря
сладкарски цех. През юни 1935 г. се завръща за кратко в страната,
сондиран е за участие в правителството на Кьосеиванов и наново
емигрира. През декември 1936 г. му е позволено да се завърне в
София. Митьо Станев му предлага пладненци да участват в Народния
Фронт и той приема. През 1938 г. е интерниран в Ямбол и окончателно
изгонен от страната. При сключването на Мюнхенското споразумение
връща своя орден на Почетния легион. Заминава сам за САЩ, където
започва неуспешно пак сладкарство. Там публикува статия
- „Значението на Балканите
изпъква” - статия в Ню Йорк Таймс. На
01.03.1941 г. пише на Чърчил с желание да участва във войната.
Заминава за Йерусалим и участва в образуването на Българския
Национален Комитет. Заминава за Лондон и говори по радиото. На
19.10.1940 г. той и Мацанкиев са осъдени задочно на смърт в София.
През февруари 1942 г. се завръща в САЩ, където написва спомените си
- "Изповедта на една луда
балканска Умира като изгнаник в Париж на 11.01.1947 г. и е погребан в гробищата на Монтмартър близо до площад Клиши. Псевдоними: Волний, Силвио Пелико, К.Т., --К.Ч., --К.Т. Личността на Коста Тодоров е силно оспорвана. Самият той се вижда като „луда балканска глава”. Дейността му като дипломат не може да бъде правилно оценена поради кратковременността ù. Мястото му в БЗНС би могло да се определи в левицата, но все още дейността му в Задграничното Ръководство на БЗНС, връзките му с югославските политици след 9-и юни, ролята му при създаването на в-к „Пладне” и БЗНС-Ал. Стамболийски, отношението му спрямо преврата от 19.05.1934 г., както и мястото му в Българския Национален Комитет по време на ІІ световна война-всичко това не позволява една по-цялостна и обективна оценка на неговата личност. Умирайки в изгнание, на път към Родината, вече повалена от настъпващият комунизъм, Коста Тодоров доказва толкова оспорвания му патриотизъм и съвсем неоспорвания му личен кураж. ▲▲▲ БИБЛИОГРАФИЯ Селото и града в България. С.,1923,17 с. Александър Оббов и Коста Тодоров. Делата на емиграцията. Отворено писмо до сдружените земеделци. С.,1931,16 с. Pro domo sua. Загл.-В защита на себе си. С.,1932,38 с. ”Идеологията” на Цанковото “движение”. <Отговор на Ал.Цанков и Хр.[исто] Калфов.>. С.,1934,31 с. Външната политика на България. Надт. загл. Отпеч.от в.Пладне. С.,1934,8 с. Няколко месеца борба. Статии и бележки. С.,1934,160 с. Въпросите на народната отбрана. С.,1935,32 с Стамболийски. Очерк. Белград,1938,[.?.]с. Изповедта на една луда балканска глава. Издадена в САЩ,1942. Превод от англ. и послеслов Клавдия Заимова. Предг. Милен Куманов. Не е посочено оригиналното заглавие, от което е направен превода. С.,1994,506 с. Залезът на боговете: Стихове, разкази, спомени, есета на Коста Тодоров. Съст. и предг., бел. Паун Генов. С.,1996,299 с.
За него: Генов, Паун Христов: Коста Тодоров. Човек–общественик–писател. С.,1947,112 с. ▲▲▲
|
Роден на 13.07.1889 г. в Москва, майка му е македонка, баща му е
капитан, емигрант в Русия след неуспешния преврат срещу княз
Батенберг. Дядо му по майка е македонски четник. Кръстен е от Радко
Димитриев, има двама братя Кирил (загинал при обсадата на Одрин) и
Васил (кадет в Русия, доброволец в Руската армия, убит е като
участник в Доброволческата армия на ген. Марков 1918 г.) и сестра.
Установяват се във Варна. Изключен е от Военното училище за буйство.
Попада в средата на македонстващи анархисти и заминава с чета в
Македония, осъден е задочно на смърт в Солун заради обесването на
един турчин. Заедно с арменски революционери подготвя атентат срещу
Султана в Цариград и бяга с руски кораб в Бургас. През 1906 г. го
изпращат да следва в Одеса. Свързва се с есерите и участва в
атентати, за които е осъден на смърт, присъда заменена със затвор от
8 години, излиза от затвора 1913 г. по ходатайството на
новоназначения български посланик и негов кръстник Радко Димитриев.
Полага изпитите си по право, което е следвал до като е бил в
затвора.
Подготвя нахлуването на емигранти в България в сътрудничество със
сръбския четнишки войвода Илия Бирчанин. През март 1925 г. Петрини
му съобщава, че е възможно да бъдат изпреварени от комунистите при
обявяване на въстание. В края на март Задграничното Р-во се
разцепва, в Ниш се е дошло до саморазправа, Никола Захариев и Вергил
Димов са били на страната на прокомунистите. След Априлския атентат
родителите му са арестувани за два месеца. Осъден е задочно на смърт
през 1926 г. и конфискация на имотите му. Премества се в Париж.
Работи като кореспондент на сръбски вестници и като посредник на
сръбски износители. Получава френски паспорт. Посещава САЩ 1927/28
г. Следи дейността на ОН в Женева. Купува земеделско стопанство от
20-ина дка. близо до Орлеан. На 06.01.1933 г. е гласувана амнистия и
на 5 март се завръщат с Оббов.