|
Публикувана е книгата на Кирил Стоянов - "Имигрантски живот"
Описано е всекидневието на обикновеното българско село с проблемите породени от войната и настъпващия комунизъм както и събитията свързани с демократичните промени през 1989 г.
Половината от съобщенията са от сътрудници на местни музеи и отразяват дейността на БЗНС в даден край и даден времеви период. Материалите са много интересни, с разбиране на местните проблеми и осветени с подробен библиографски апарат от местните архиви и музеи. Другата половина от приносите са от историци от БАН и други национални исторически институции, но тематиката остава същата.
„ОВИДИЙ” - поема „
Сюжетът на поемата е изгнанието на поета Овидий в Кюстенджа от императора Октавиан Август, който се чувства заплашен от нарастващата слава на поета-класически конфликт между тиранина и поета. Ковачев използва този отдалечен във времето сблъсък, за да обясни своята позиция на гражданин срещу насилието, този път упражнявано от току що установената комунистическа власт. Алегорията е особено силна, защото поетът се занимава само с трагичната съдба на прокудения поет без никакво напомняне за съвременността и следователно не може да бъде обвинен за нищо, но все пак излага подробно и истинно произволното решение за прокуда на един поет, раздялата му с любимата жена и с дома си, пътуването му като изгнаник и тежкия му живот в изгнание, завършил на края с признанието и обичта на народа, който го е приютил: „А така, внезапно, без причина, с заповед, издадена в яд, до живот да пратиш в чужбина без вина човек със дух богат, от смъртта е по-непоносимо, повече от болестта боли, щом като и същество любимо ударът ще в скръб приневоли”. Дори и за неосведомен читател е ясно, че поетът говори за себе си, за трагичния сблъсък на поетичния блян с набиращия скорост комунистически валяк. Поетът е, разбира се, смазан, но не и вярата му, че неговата поезия работи за бъдещето и че то ще отдаде признание за неговия кураж и страдания: „Ако в край далечен аз загина, вечно жив да бъда за света, спомен горд в моята родина и за мен ще спази вечността”. Затворникът, концлагеристът, изгнаникът-жертвите на многоликото насилие-не губят надежда, макар и потънали в безнадеждния свят на жертвите:
Да, кога пак робите въстанат, водени от някой нов Спартак, роб, плебей и пролетарий хванат остър меч-ти Рим ще видиш пак. Там, при теб, нов кораб ще пристигне, носещ край на мъка и беда, и на щит народът ще те вдигне: „Наш поет, запей на свобода!” Чрез изключителното внимание на поета към Фабия, съпругата на Овидий (песен ХХVІ), е показано централното място на семейството в живота на затворените. Лиризмът и трагичността на поета достигат рядко срещани висини именно при нейното назоваване: „Да не бе таз обич, тази вяра, от живот самин се бих лишил, ала тя пак бодро в път ме кара, сетната надежда възродил. Сетната надежда-пак да зърна свидното, любимото лице, сетната надежда-да прегърна твоя стан и твоето сърце. ...................... О, за туй съм само аз причина ти за мен почерни своите дни, с мен ведно, любима, ти загина, злата ми съдба те ослани”. Много са цитатите, които могат да бъдат направени, за да се изтъкнат качествата на поемата. Цялата тя е една всеобхватна похвала на твореца, осмелил се да предизвика гнева на тиранина. Тя е дълбоко съпричастна към страданията на жертвите му. Прочетена както се слуша любима музика, читателят се извисява до върховете на поетическата мощ на твореца. И за това: „Нека се надбягват вековете, името в безсмъртие светлей, както друг страдалец вечно свети от скала съседна-Прометей.” ▲▲▲ „В КОНЦЛАГЕРА” Стихосбирката съдържа 49 стихотворения, от които 19 са написани по време на втория му престой в концлагер (29.04.1951-28.04.1952), пет са написани след освобождаването му, деветнадесет са написани по време на третия му престой в концлагер (17.07.1957-19.12.1958) и шест са посветени на образи и лагерни сцени. Поетът е, по това време, на почтена възраст, няколко години само го делят от края на живота му. Физически е крайно слаб, политически е победен, лишен е от професията си на адвокат както и синът му, забранен е за публикуване, толстоизмът му е преследван от властта, отделен е от семейството си. И по-малко от това сломи много от противниците на комунизма. Изпращането му в концлагер е непризнато осъждане на смърт. За разлика от Данте, Ковачев не гледа на този ад от върха на кръговете му и воден от благосклонната ръка на Вергилий, а потапян дълбоко във всеки от котлите му, като се започне от повикванията му в Държавна сигурност, арестите, обиските, пътуванията по етапен ред и престоя в концлагерите с безкрайното им разнообразие и убийствена изобретателност в умението да се унищожи личността, а ако може и човекът. Три пъти този човек е излизал изнурен от комунистическата преизподня, завръщал се е в тихия пристан на семейството си, но и заобиколен от официалната враждебност и е възстановявал силите си, за да твори наново и до края на дългото си пътуване в нощта.
Тези няколко оцелели стихотворения на Й. Ковачев вероятно са само малка част от онова, което той е сътворил през последните двадесет страдалчески години от живота си. Те само доказват, че от първата му стихосбирка „Моето утро”, публикувана през 1924 г. до края на живота си, поетът е останал верен на себе си, което е и най-трудното в живота на всеки от нас.
„СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ЙОРДАН КОВАЧЕВ”
От посветените на него стихотворения преди 9-и септември ще спомена „Писмо” от Мария Д. Вапцарова, написано по повод публикацията през 1938 г. на стихосбирката му „Озарение”-едно бодро признание на поета и радостен прием на поезията му. От посвещенията след 10-и ноември лъха свободната и непринудена, но вече безопасна за автора оценка, признание и преклонение. Най-интересни са посвещенията от времето на комунистическия режим. Съобразно възможните лоши последствия за авторите им тяхната поетика е много по-драматична и звучи искрено. Двете посвещения от събратята му по съдба Дживанов и Лаков са пропити от състрадание и приятелство. Названието „бай Йордан” говори за близост, но и за уважение, както някогашното „дядо Вазов” за народния поет. Останалите посвещения от това време също учудват с гражданската си смелост да се отъждествят с един преследван поет. Като край на до тук казаното не мога да се въздържа да не цитирам „свидетелството” на Йордан Русков от 1958 г.: „В мрака си го взеха беленските нощи, и го няма още, и го няма още. Вместо да люлее внучка в своите скути, той люлей в душата мъка с мисли люти— не, не са и люти, само са горчиви.” И това на Райна Минкова от 1966 г.: „При нас остана само песента и повика за правда във всемира. О, не!—при нас остана същността чрез словото, което не умира.”
▲▲▲ БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ
Жени се 1920 г. за Сийка Влахлиева (поч. 1981 г.), студентка по философия, от с. Дъбене, Карловско. Имат две деца: Методи, роден 1921 г. и Анка, родена 1925 г. (поч. 1997 г.) Първото му стихотворение „Есенна пролет” е публикувано в 1914 г., а първата му стихосбирка „Моето утро” е издадена 1924 г. Творчеството му се проявява в различни литературни жанрове-поезия, разкази, театър и преводи от руски и френски. Портрет от Минчо Кацаров, Париж, 1931 г. Не по-малко плодовита е и публицистичната и журналистическата му дейност. Редактира седмичника „Свобода” 1923-1934 г. – орган на вегетарианското движение, в-к „Нов живот” 1935-1949 г. Сътрудничи в сп. „Възраждане 1918-1934 г., в „Светлоструй”, „Мисъл и воля”, „Мисъл”, „Литературен глас”, „Кавал”, Народно земеделско знаме” и др. Председател е на Съюза на писателите (замества на този пост самоубилия се поет Н. В. Ракитин) от провинцията в България 1934-1944 г., когато той се влива в Съюза на българските писатели. През 1932 г. е приет за почетен член на Международния съюз на писателите-демократи със седалище Париж. Адвокат е от 1920 до 1947 г., когато му е отнето адвокатското звание, на него и на сина му Методи. Защитава преследваните земеделци и комунисти от 1923 до 1944 г. Защитава Трифон Кунев и Никола Д. Петков, този път от комунистическата тирания. Много активен поборник е против смъртното наказание. От 1919 г. е член на БЗНС. Участва в ХV конгрес на БЗНС -1919 г. Привлечен е от идеите на Драгиев и за кратко публикува статии във в-к Земеделска правда. Членува в БЗНС – Врабча, без да участва активно в земеделските разпри. Кандидат за народен представител 1938 г. е интерниран в Несебър. На съюзната конференция – 14/15.10.1944 г. заедно с група гичевисти се приобщават към БЗНС – Ал. Стамболийски, а след една година е сключено и обединението с подписите на Д. Гичев и Н. Петков. На 01.11.1944 г. в Пловдив изнася беседа „Великият непознат. Политическите и стопанските идеали на БЗНС”, в която излага и обосновава земеделските си идеи. Посреща видните земеделски водачи, дошли в Пловдив за големия земеделски събор – 24.12.1944 г. Публикува статии във в-к „Народно земеделско знаме” (Писмо до Борис Делчев:”...Ако пък с твоя поход срещу мене се прибавя нещо към твоята известност или благонадеждност – радостта ми ще бъде по-голяма. И ти нещо спечелваш - и аз нищо не губя. ...”).
Избран е за депутат на
Обединената Опозиция във VІ ВНС 1946 г. (участва активно в
изработването на проекта за Конституция на Обединената Опозиция).
След разтурянето ù е въдворен в лагера Куциян 01.11.1947-01.05.1948
г. Въдворяван е в лагера Белене два пъти: 29.04.1951 – 28.04.1952 г.
и 11.07.1957-19.12.1958 г. (На „Махатма Йордан Ковач” от М. Кюркчийски, 1932 г. Защитник е в процеса на Н. Петков, което не улеснява по-нататъшната му съдба. В-к Стършел (който „храбро” продължава да излиза след като уж комунизмът е паднал) излезе на времето с редица пасквили, един от които пряко насочен срещу адвоката защитник Й. Ковачев. От ранни младини сътрудничи и помага на хуманитарни движения като вегетарианското (един от основателите на Българския вегетариански съюз-1914 г.), въздържателното, есперантското и кооперативното (един от основателите на Българското вегетарианско кооперативно дружество – 1919 г., инициатор за образуването на тяхното кооперативно стопанство в с. Мечкюр, дн. Пловдивски кв. Прослав-1926 г.), против войната и милитаризма (от 1928 г. е член на „Интернационала на борците против войната”, със седалище в гр. Инфилд, Англия, а от 1935 до 1947 г. е и член на Международния му съвет. Участва в конгресите му във Виена 1928 г. (когато се запознава с д-р Радженат Прасад, сподвижник на Махатма Ганди и първи президент на Свободна Индия – 1947 г.) и в Лион 1931 г. Участник в Международното движение за помирение и в неговите заседания в гр. Билтхофен, Холандия 1939 г.), расизма и антисемитизма (1943 г. се обявява в защита на заплашените от изпращането им в Германия евреи). Вегетарианското движение у нас се препокрива с българския толстоизъм. Може да се твърди, че Й. Ковачев е неговият най-деен представител. Секретарят на Лев Толстой Булгаков посещава България през 1924 г. приет сърдечно от българските толстоисти и особено от Ковачев. През 1960 г. Ковачев пътува из СССР в обикновена туристическа група и отива, с още двама наши писатели, в Ясна поляна, където пък се чества 132-годишнината от рождението на Лев Толстой и се среща там повторно с Булгаков, по чиято покана той произнася на руски бележита реч. Участва в няколко международни анкети между най-големите имена на учени и интелектуалци: „Пътищата към мира” - 1931 г., водена от румънския писател Еужен Релжис. „Проблемата за смъртното наказание” - 1931 г., водена от унгарския журналист Еуген Гьомьори, преведена и издадена на български. „Ревизията на мирните договори” - 1932 г., организирана от Международния съюз на писателите-демократи.
Участва в дейността на Международния комитет за Индия – 1933 г. и придружава Рабиндранат Тагор по време на посещението му в България 1926 г. Лишен от правото на адвокатска практика и забранен като писател и публицист, Ковачев се издържа от скромна пенсия и от преводи. Здравето му е сериозно влошено, боледува от няколко тежки болести. Умира на 19.02.1966 г. Погребението му е израз на широка обществена подкрепа от гражданството на Пловдив и от събратята му писатели. Портрет от А. А. Апелис, 1925 г. 29.03.1990 г. - с решение на последното комунистическо народно събрание Йордан Ковачев е реабилитиран политически и граждански. Йордан Ковачев е многолика личност. Адепт на ненасилието той е жертва на необуздан комунистически терор. Юрист той е жертва на беззаконие. Певец на красивото и доброто той слиза три пъти в безбрежния океан на грозното комунистическо насилие. Поклон и възхита!
▲▲▲ БИБЛИОГРАФИЯ
„Есеннна пролет” – първо стихотворение публикувано в сп. Факел, С.,1914, подписано Felis Elaphus. „Моето утро” – 45 стихотворения. Изд. Възраждане, С.,1924,78 с. „На невидими струни” – 48 стихотворения. Изд Посредник, С.,1928,61 с.. „Искри” - 17 разказа. Изд. Посредник, С.,1929,128 с. „Изпуснати хора” - драма в 5 действия. Изд. Посредник, С.,1932. Вт.изд.1935. Тр.изд.1942. Четв.изд. Изд. Братство, Севлиево,1946. „Златни капки” - 17 разказа. Изд. Посредник, С.,1934,144 с. Вт.изд.Изд. Братство, Севлиево, 1943. По време на процеса Н.Д.Петков от худ.Т. Динов „На борба с бедността” – 1934, вт.изд.1942. Брошура популяризираща икономическите схващания на Хенри Джордж. „Избрани стихотворения от Ф. И. Тютчев” - превод на 54 стихотворения. Изд. Посредник,С.,1935,64 с. Увеличено първо изд.-98 стихотворения от „Народна култура”,С.,1956,142 с. „Озарение” – 92 стихотворения. Изд. авторът,1938,124 с. „Избрани стихотворения от М. Ю. Лермонтов” - 68 стихотворения. Изд. авторът,1941,102 с. „Избрани стихотворения от Сюли Прюдом” - 54 стихотворения. Изд. Хр.Г.Данов, Пловдив,1945,92 с. „Рог жълтици” - комедия в пет действия. Изд. авторът,1945,87 с. „Избрана лирика от С.Я.Надсон” – изд. Народна култура, С.,1962. „Великият непознат. Политическите и стопанските идеали на БЗНС” – Реч, произнесена на 1.ХІ.1944 г. в салона на Военния клуб в Пловдив. Посмъртно издание,Пловдив,1995,28 с. „В концлагера” – стихове. Издава Д-во „Приятели на Й. К.”,Пловдив, 2005,62 с. „Овидий” – поема. Издава Д-во „Приятели на Й. К.”,Пловдив, 2005,76 с.
Превеждал е и проза:От Лев Толстой-Господар и слуга. Кавказки пленник. Книга за децата (1938 и 1965 г.). От Иван Горбунов-Посадов-Жива любов. От Виктор Юго-Против смъртното наказание. От Хенри Джордж-Земелният въпрос. Прогрес и бедност. Обществени задачи. За него: „Възпоменателен лист –Иордан Ковачев-100 години от рождението 1895-1995”. „Свидетелства за Йордан Ковачев – стихове. Издава Д-во „Приятели на Й. К.”,Пловдив, 2005,35 с.
Книгата е посветена на семейството на автора. Двамата му братя, Атанас и Иван, горяни, са екзекутирани през 1952 г. в Пазарджишкия затвор. Авторът и баща му са дългогодишни политически затворници и концлагеристи. Краткото изложение на автора е подкрепено с многобройни оригинални документи на Държавна Сигурност, което се прави за първи път в нас. С помощта на документи е проследена подробно процедурата за залавянето и съденето на горяните както и упражнявания надзор върху автора след излизането му от затвора. Злокобната роля на ДС е осветлена всестранно и читателят потръпва от излъчващия се от страниците мраз на беснота и жестокост. Книгата заслужава да се прочете като заслужена дан на почит към жертвите и към тази много изстрадала фамилия.
Следва кратък откъс от книгата.
ВЕЛИКДЕН Е - 1952.
На празника—с празнични надежди! Ще ги види, ще им подаде червени яйца, козуначе и каквото там е приготвила. В ранни зори се изправя пред голямата желязна врата. Отляво и дясно други петнадесет-шестнадесетгодишни момичета и майки пристъпват от крак на крак. Разговарят се за злата участ и от време навреме някоя проплаква. Край тях, със стиснати устни и ледени очи преминава нещо с червени лампази, посрещнато от глухоняма стража. Идва ред и на сестра ми. Не поемат кошницата, а ù подават обемист вързоп, привързан с ръкавите на познатите дрехи. -Ето, вземи им партакешите! Пена не успява дори да промълви, камо ли да изпищи. Изчезва синята пролетна вис. Сблъсква се с нещо тъмно. Небето се схлупва над главата ù. Слънцето се строполясва зад земята. Потъва в горещ въздух и тишина. Някаква топла лавина я грабва и я захвърля в обратна посока на нейния път. Краката ù треперят, скъсяват, огъват и заравят в безкрайна пясъчна пустиня без братя и баща, без никого. Те са поели към вечността, а тя не знае закъде е тръгнала под изчезналото синьо небе и пролетно слънце. Не може да се изправи—без пулс, след малко удвоен. Прелялото от мъка сърце повяхва изведнъж. Овчарско куче кротко я подминава. За първи път не се плаши от чуждо псе. Иска да се оттегли далече и по-далече, пребледняла, онемяла и рисковано усамотена с нечуто ридание. Великден! Вместо галещата пролетна утрин я достига обреченост на траур... Ах, как искам да е измислен този преход от белия до другия свят!
|
