ИНТЕРВЮ за списание „Тема”, бр. 45(58), 11-17 ноември 2002 г.

Живков заложи бомбата „монархия"

 Ценко Барев е роден на 23 октомври 1919 г. в село Докьовци, Трънско. Завършва естествени науки в Софийския универси­тет. По време на следването си е активист на Земеделския младежки съюз и Академичния младежки съ!оз, близьк съратник на Г.М. Димитров и Никола Петков. Учас­тва в списването на литературния вестник„Светлоструй", средище на земедел­ци, комунисти, социалдемократи и анар­хисти. След манифеста „Свобода или смърт" на земеделския лидер Г.М. Димит­ров, насочен срещу пронацистката политика на правителството и „войнолюбвия ревизионизъм и авантюризъм на цар Борис III", през февруари 1941 г. Ценко Ба­рев е арестуван. По Закона за защита на държавата е осъден за антиправителствена дейност на 12 и половина, а впослед­ствие на 15 години затвор. До него в съ­седни килии в софийския затвор лежат ген. Владимир Заимов и Никола Вапцаров. Освободен е от Кюостендилския затвор на 8 септември 1944 г. В началото на управ­лението на Отечествения фронт Ценко Барев става секретар на комитета по култура и информация, където негов началник е Трифон Кунев. След като компар­тията започва разправа и с партньорите си от Отечествения фронт - „Звено", БСДП, БЗНС, Ценко Барев също попада в черния списък. Той ловко заключва двама­та милиционери, дошли да го арестуват, скача през прозореца и бяга. Известно време се крие в Родопите, после премина­ва южната граница. В Гърция е арестуван и държан в различни затвори и лагери чак до 1948 г.. когато отива във Франция. През 1946 г. е осъден задочно на 15 годи­ни. В Париж започва работа в Българския национален комитет „Свободна и незави­сима България" начело с Гемето. Ценко Ба­рев става главен редактор на списание „Освобождение", орган на БНК. Избран е за председател на Представителството на поробените народи във Франция, става член на Федералния съвет на международното европейско движение. Участва в ре­дица международни организации като член и наблюдател - ПАСЕ, Парламентар­ната асамблея на НАТО и други. Член е и на ръководството на Интернационала на съпротивата. Участва в издаването на излизащото на пет езика списание „Кон­тинент". В редакцията на списанието са Ален Безансон, Раймон Арон, Владимир Максимов, Владимир Буковски, Александър Солженицин, Албърт Конкуест, Йожен Йонеско и други. През 1973 г. Ценко Барев ос­новава Българското освободително движение със седалище в Париж.

Ценко Барев се връща тържествено в България през 1991 г. и се опитва да обе­дини враждуващите земеделски съ!ози. Той е избран за съюзен секретар на БЗНС-единен. Усилията му да направи БЗНС мощна реформаторска партия, независи­ма нито от СДС, нито от БСП, срещат ожесточения отпор на почти всички земеделски дейци отдясно и отляво. Ценко Барев се обявява и срещу предложените от сините БЗНС-та връщане на земята в реални граници и цялата философия на земеделската реформа. На последната Кон­ференция на БЗНС-единен основният девиз беше „Не на новото казионерство".

Много веме преди 1989 г. пътеката до Мадрид беше проправена от лидери на БКП. Контактите с царя бяха особено активни по времето на Луканов, казва лидерът на БЗНС-единен и водач на Българското освободително движние в Париж по време на комунизма.

Г-н Барев, по време на комунизма как си представяхте свободна Бълга­рия в седалището на Българското ос­вободително движение в Париж?

- За нас не бе изненада 10 ноември 1989 г., още по-малко това, което се случи след тази дата. Очертавахме България свободна и демократична. Българският народ е осъзнал трагедията от преживените на­ционални катастрофи и ще стане реален фактор в определянето на своята съдба. През целия период на емиграция ние вярвахме в свободата и вярвахме, че ще се върнем. В периода на „мирното съжителство" между Изткоа и Запада предупреждавахме народа, че чуждият свят трябва да се гледа критично и да се опази българското достойнство. На всяка цена искахме да го предпазим от политическите, иикономическите, финансовите и прочие хищници, за да не стигне в положението, в което е сега. Предпазните мерки, които взехме, се опитахме да ги обясним и раз­пространим вътре в страната. От 1985 г. наблюдавахме подготовката и се опасявахме, че на българския народ под друга форма и с други хора ще бъде наложено онова, което не искахме да стане. До края на 90-а видяхме хората, които се върнаха преждевременно. Видяхме как западният свят изпрати в България личности, сът­рудничели с комунистите по линия на „мирното съжителство", търговския об­мен и прочие. Видяхме и бденията със све­щи и беше напълно ясно за какво става въпрос. Затова изненада при нас нямаше. Всичко беше подготвено предварително.

След 1989 г. всички водещи партии, дори бившите комунисти поеха курс към либерална икономика. Смятате ли, че това бе правилно?

- Това бяха табели - „пазарно стопан­ство", „приватизация", „либерализъм", но либерализъм от XVIII в, т. е. на мошени­ците. Адам Смит е казал, че в една бога­та държава се печели малко, в една средна държава се печели малко повече, но в една малка и бедна страна - там са истинските печалби. Този либерализъм е премислен, добре подготвен и няма нищо общо с нужните реформи. Получи се точно об­ратното. Например наблюдавах едно предприятие, което изнасяше продукция в 26 държави, включително Латинска Америка. Комунист ли е бил директорът или не - не беше от значение. Важното е, че предприятието работеше добре. Не работниците, а населението бе предизвикано да свали диретора. И го ликвидираха. Ами ликвидационните съвети? Никъде по света го няма термина „ликвидационна комисия". Да ликвидираш, а не да създаваш. Това също бе премислено много доб­ре от т. нар. покръстени либерали, за да ликвидират селското стопанство. А можеше ТКЗС-тата просто да се реформи­рат, да се разделят на по-малки коопера­ции с комасирана земя и след това вече да се приватизират. Който си иска земята, да му я върнат. България беше модел на кооперативно движение. В кооперациите имаше инвентар и животни достатъч­но. С камиони и кораби изкарваха овцете ни през границата. Наложената и криво­разбрана либерална демокрация беше вис­ша форма на експлоатация в най-широкия смисъл на думата. След като се разпрода­де всичко, дадоха на прегърбените старци по една мотика и лопата да копаят малки парцели, за да се изхранват. Това ли е реформата, либерализмът? Като поглед­нете как бяха създадени банките. Къде е сега г-н Моллов? Къде е шефът на Балканбанк? Къде са сега тези хора?

Какъв е резултатът от земеделската реформа в наши дни - агония на зе­меделието?

- Да. В ликвидацията на селското сто­панство участваха всички без изключения. Защото беше единственото нещо, което можеше да държи българския народ и да изнесе продукция на Запад. Подмами­ха селяните, че ще им раздават добитък и техника. Великото народно събрание гласува един сравнително добър закон за земята. След това 35 пъти го промениха. За съжаление трябва да кажа, че участни­ци в това ликвидиране станаха и така на­речените земеделски сьюзи. Това на всич­ки може да е позволено, но не и на БЗНС. Те станаха съучастници в това престъп­ление и улесниха провеждането на тази коварна за българската нация политика.

Постоянна тема от век насам е пропастта между елит и народ. На какво се дължи това?

- Дължи се на факта, че по-голямата част от т. нар. български елит е на дър­жавна издръжка. Онази част от елита и интелигенцията, която мислеше със соб­ствената си глава, я претопяваха. Става дума и за една с нищо неоправдана нацио­нална малоценност. Прекъснати са коре­ните. Когато някой идва от село, пома­гат му да пререже корените си. Държава­та не създава условия на мислещите. Дос­татъчно е малко да вдигнат глава, за да ги цапардосат. Захари Стоянов ни дава един такъв пример: той написва биогра­фия на Христо Ботев и я представя на тогавашния просветен министър Живков за отпечатване. Отказват му и не издават книга за този „чапкънин". В ми­налото учителите нямаха голямо образо­вание, но имаха голяма любов към децата. И това, което знаеха, го знаеха. Учители­те бяха най-мизерно платените хора, но идеализмът ги държеше до идването на комунизма. Имаше и кръг от писатели, които пишеха възпитателни беседи и детски книжки. Тях обществото ги за­брави. У нас реално съществуваше народ­на интелигенция, а не елит. Във всяко се­ло имаше читалище и въздържателно дру­жество. Днес вече закриват училища и плащат 120 лв. на учителите. Ако наши­ят народ прогледа, осъзна и създаде свое кооперативно движение, това е дело на учители, свещеници, студенти. Докато правителствените чиновници ги е страх, че ще ги сменят, и изразяват воля­та на господарите си.

Как оценявате влиянието на 45 годишния режим върху обществото?

Недостатъците на режима умело се прикриваха. Сега много са тези, които говорят големи приказки, но тогава мъл­чаха. Оттук изпращаха хора навън, за да дезинформират, а не да информират. За тези хора държавата винаги е давала пари, а комунистите даваха още повече. След като някой е приел пари от комунистическата държава, някакси не върви после да се прави на герой и демократ и да преподава уроци по демокрация, родолюбие, справедливост.

 Т. нар. преговори с ЕС се свеждат до безусловно изпълнение на диктати, повечето от които засягат жизнените интереси на населението, но компенсирани с „благотворителни жестове", смята лидерът на българската емиграция

Имали сте немалко сблъсъци с Държавна сигурност. Какви са впечатле­нията ви от комунистическите разузнанавателни служби?

- Имам само частични впечатления, за­щото фактически не разсекретиха досие­тата. От седем картона получих само два. Не са малко големите лъжи. Следили са нашето списание „Бъдеще" и са преписвали оттам. Затова ограничихме инфор­мацията за БОД в него. Имало е и няколко момчета емигрантчета, които са да­вали информация главно по кафенетата. В документите на ДС не открих нищо съществено. Пращали са „пътници" в Париж - агенти, които пък са си разчист­вали лични сметки с техни съперници в ДС. Други пък са искали просто да пътуват в чужбина. Службите си имаха бази на Запад и редица техни служители след промените като прелетни птички отле­тяха на Запад. Едни минаха през Унгария, за да вземат пари от тайните фондове, други през Париж. На Запад те разгърнаха една кампания, която преди това нямаше как да направят. Обвиняваха ни, че сме агенти на КГБ и прочие. А всъщност те бяха такива. Плащали са им мизерно, за това и донесенията им са мизерни. Но трябва да кажа, че анализите, правени от ДС, не се различават по нищо от анали­зите на научните институти на Запад. Имали са няколко осведомени, информира­ни хора. След 10 ноември комунисти казват, че Държавна сигурност е управлявала. Това не е вярно. ДС управляваше по за­повед на Политбюро.

Как оценявате връщането на Симе­он Сакскобурготски и неговото уп­равление?

Още е рано е да се говори за неговото управление. Много време преди 1989 г. пътеката до Мадрид беше преправена от хора на Тодор Живков. Особено активни бяха контактите по времето на Луканов. Веднъж в канцеларията на БОД в Париж изненадващо дойде един висш функционер на БКП, днес на БСП. Започна да говори срещу режима на Живков. Аз му казах: Вие заредихте пред бъдещето на българския народ три бомби - македонския въпрос, възродителния процес, и третият, който подготвяте сега, е мо­нархията.

Вашето становище по европейскто обединение и предстоящата кон­ференция в Копенхаген?

- Не може да бъде друго освен положително. Като народ и държава ние сме XIII века в Европа, така че по него спор няма. Даже е смешно, когато се казва „ще влезнем в Европа". Важното е да се каже кой ще ни обединява, как става това обединение и доколко интересите на на­шия народ ще бъдат защитени от всяка гледна точка: политическа, материална, духовна. Засега всичко това са все още приказки и няма нищо постигнато като реалност. Самата постановка на т. нар. преговори с ЕС се свежда до безусловно изпълнение на диктати, повечето от ко­ито засягат жизнените интереси на насе­лението, но компенсирани с „благотвори­телни жестове", хубави пожелания и експертни съвети. А малко или почти никаква перспектива за уреждане на наши­те вопиющи нужди, от чието решение зависи преди всичко да бъдем равноправ­ни, когато седнем на една маса с другите от европейската общност. Засега сме послушни изпълнители, за да не кажа по-лоша дума.

Провежда се след няколко седмици Конференция в Прага, на която Бълга­рия ще започне преговори за влизане в Алианса. Как гледате на това наше участие?

- Първото нещо е: защо НАТО? Да га­рантира нашата сигурност или да ни опази от външни нападатели? Преди четвърт век в Хелзинки се подписа договор от всички европейски правителства плюс САЩ и Канада за сътрудничество и сигурност. Той е валиден и сега. Нещо повече - този договор е инструмент в изграждането на обединена Европа. За нас това е предостатъчно. България е миролюбива страна. Нейното геополитическо положение й отваря широки възможности да сътрудничи със страните от Средиземноморския басейн, на север с ОНД и на запад с всички западни цивилизовани и напреднали във всяко отношение народи. Що се касае до нашата вътрешна сигур­ност, тя зависи единствено от нас. От политиката, която проведа правител­ството. Ако външна сила, която и да е тя, ни гарантира нашата вътрешна си­гурност, значи не сме годни да се управляваме и търсим покровители да ни направ­ляват. Това е неприемливо от лично, обществено и държавно разбиране за дос­тойнство, общ интерес и държавен суве­ренитет. Външната сигурност НАТО не гарантира и на държави, които са членове на самата организация. Случаят с Кипър е пред нас. Събитията, които се разиграха на Балканите, като започнем от Босна и

приключим с Косово, Сърбия и в послед­но време Македония, не са никаква гаран­ция. По-скоро - взема се обратен курс. Ето защо България е миролюбива страна и трябва да се опази от всякакви военни съюзи, били даже „миролюобиви". Гласува­ното от парламента с единодушие „Пар­тньорство за мир" отвори вратите оба­че за друга политика, за да се стигне до пряко участие в съмнителна стратегия, която не виждам като спасителна или га­рантираща нашата външна сигурност. Стана обратното. Нас ни лишават от малкото, което имахме, гърбът ни е неси­гурен, съседи се въоръжават с гласувани военни бюджети и т.н. С две думи - пре­ди „Партньорството за мир" нашето становище беше за пълен неутралитет. След неговото подписване на Конферен­ция на БЗНС-единен ние гласувахме едино­душно: партньорство за мир с НАТО, но и партньорство за мир със страните от ОНД. Само по този начин ще можем да се опазим от нови фатални стъпки, с каквито наши управници от близкото ни минало доведоха страната и народа до три национални катастрофи. Всяка друга политик е жестоко опасна за бъдещето на държавата ни, независимо кой я провежда и кой ще я провежда.